Звездата на Оливия изгря на небосклона и изгоря с ярка светлина в годината, след като завинаги напусна семейството си. Мимолетната слава я споходи късно. Наближаваше четирийсетте — а твърдеше, че е на трийсет и две, — когато получи роля в комедийния сериал „Още чай, пасторе?“, започнал в средата на седемдесетте, където играеше изтънчена съседка, която си вре носа навсякъде. Онзи мъж в таксито играеше главната мъжка роля на срамежлив млад свещеник, който събуждаше силни страсти сред жените от паството. През знойното лято на 1976, когато Лондон сякаш щеше да се разтопи от жега, а Кат готвеше на сестрите си и безуспешно се опитваше да намери новата група „Секс пистълс“ по радиото, Оливия и развратният й пастор се появиха заедно на корицата на „ТВ таймс“.
После звездата й започна да гасне и само след няколко години хуморът на „Още чай, пасторе?“ бързо започна да изглежда като изваден от една по-стара расистка и абсурдно старомодна Англия.
Героите в него — въртящата очи госпожа от Ямайка, индийката, която „божикаше“ на всяка втора дума, непохватната ирландка и готината застаряваща мацка от съседната къща, която сигурно е била хубавица за времето си, бяха пометени от вълната гневни шеги за госпожа Тачър и задници.
Накрая мъжът от таксито напусна Оливия и се върна при съпругата и децата си, и тя остана сама в апартамента под наем в „Сейнт Джон Ууд“. Ала не се остави да бъде пречупена от времето и рутината. Надменното величие, което беше усвоила през петдесетте, никога не я напусна. Меган вярваше в нея.
— Какво правя, мамо?
— Правиш каквото трябва, скъпа.
— Наистина ли? Постъпвам правилно, нали? Какво друго ми остава?
— Не можеш да се оставиш да бъдеш вързана. Целият живот е пред теб. Ами ако срещнеш някой млад паралия? Някой красив млад хирург? — Големите очи на Оливия заблестяха от радост при мисълта за някое парче от Харли Стрийт. После се намръщи и загаси нервно цигарата си, ядосана, че най-малката й дъщеря се отказва с лека ръка от такава идеална партия. — Но той няма да иска да гледа чуждо дете, нали?
— То още не е дете — уточни Меган повече за себе си, отколкото за майка си. — Джесика няма да го разбере. Затова не мога да й кажа. На Кат също. Та то още има опашка, за Бога! Прилича повече на скарида, отколкото на бебе. Ще порасне, разбира се…
Майка й въздъхна.
— Скъпа, не можеш да се вържеш с някакъв пищящ автомат за лайна. Това беше проблемът при мен. Не се обиждай, скъпа. Не можеш да родиш това келеме.
Очите на Меган запариха от неочаквани сълзи.
— Не мога, нали?
— Не и сега, мила. Не и след като издържа всички тези изпити. И се справи блестящо с медицината. Не и след като издържа да сменяш подлогите в онези потресаващи болници в „Ийст Енд“. — Майка й изглеждаше огорчена. — О, Меган! Бебе? Не сега, пиленце.
Меган знаеше точно какво ще я посъветва майка й. Затова поиска да се види с нея. Да чуе, че няма никакъв избор. Да й кажат, че няма друг начин. Че няма какво да му мисли. Меган беше по-близка с майка си може би защото най-малко я помнеше.
Последната среща на Оливия с трите й дъщери беше преди повече от петнайсет години. Меган беше на дванайсет, с блеснали очи и момчешка фигура, Джесика — срамежливо и хубаво шестнайсетгодишно момиче, бледа и тиха след падане по време на една училищна ски-екскурзия, поне това бяха казали на Меган, и двайсетгодишната Кат, вече млада жена, добила смелост след двете години в университета, която не криеше горчивината си и едва се сдържаше да не се скара с нея над скъпите италиански пици.
Когато майка им вметна между другото, че няма да дойде на награждаването в училището на Меган (която винаги се проявяваше блестящо в учението), защото имала прослушване за роля на домакиня в реклама за сос („Прекалено стара — бяха казали, когато си тръгна — и прекалено превзета.“), Кат не се сдържа и избухна.
— Защо не можеш да бъдеш като другите майки? Защо не можеш да си нормална?
— Ако аз бях нормална, тогава вие трите също щяхте да бъдете нормални.
На Меган не й хареса как прозвуча това. Майка й изкарваше нормалността плашеща. Може би ако беше нормална, учението нямаше да й върви с такава лекота. Може би нямаше да я наградят. Може би щеше да бъде изоставаща и глупава като съучениците си.
— Ама аз искам да съм нормална — захлипа Джесика и майка им се засмя, като че ли това беше най-голямата шега на света…
— Как е малката ми Джесика? — поинтересува се Оливия.
— Напоследък не й е леко — отвърна Меган. — Още не може да забременее. Ще се почувства ужасно, ако разбере… сещаш се.
— За аборта ти.
— За процедурата ми.
Оливия никога не питаше за Кат, макар че понякога предлагаше непоисканото и неласкавото си мнение за най-голямото си дете.
— Скоро се обаждах на Джесика. Пабло каза, че спи. Някакви коремни болки.
— Паоло. Казва се Паоло.
— Да, да. Красавецът Паоло с разкошните мигли. Почти като на момиче. Чух, че щели да й вадят матката, нещо такова.
— Не си разбрала. Трябва да й направят само някои изследвания. Цикълът й е много болезнен. Господи, майко, не го ли знаеш?
Оливия изглеждаше разсеяна.
