Уил беше най-малкото дете в сплотено и любящо семейство от „Хампстед Гардън“. Това беше едно от нещата, които обичаше в него. Непокътнатият и сигурен свят, който струеше от него, дългите неделни обеди, добронамерените шеги и годините на продължаващо щастие. През почивните дни и на Коледа той я водеше в дома на родителите си и те я караха да се чувства част от семейството. Тя искаше да бъде част от това чуждо семейство, от този чужд живот, от този по-добър свят.
Децата от здравите семейства бяха направо смешни. Уил си мислеше, че винаги ще му се прощава, въобразяваше си, че доверието не може да бъде изгубено и любовта не може да се изпари. Като всички глезльовци от щастливи семейства Уил вярваше в правото си на щастлив край.
Тя обаче затръшна капака на куфара, дръпна го от леглото и го остави в краката си.
— Меган? Стига де! Моля те!
Видя го в истинската му жалка светлина. Уил беше един от онези хубави ниски мъже, обречени на вечно неудовлетворение от себе си — приятни, но непостоянни, умни, но мързеливи, общителни и чаровни, но с посредствени академични резултати. Всъщност той не беше роден за лекар. Със зъби и нокти се стремеше да стане такъв и родителите му — баща хирург с посребрени коси и точно като компютър око и майка педиатър, руса, добре запазена жена — отчаяно искаха да завърши медицина, но през продължителното обучение техният хубав син с мъка преминаваше по-нагоре.
Уил беше един от малцината нещастни студенти по медицина, които трябваше да се явят повторно на държавните си изпити, да ги вземат с титанични усилия само за да открият, че всекидневно ще си имат работа със смърт, болести и кървища, от които развиваха стомашни проблеми и лека депресия. Дори депресията му беше вяла. Сега на една част от Меган й идваше да го удуши, но също така й беше жал за него. Горкият Уил! Животът му беше сбъркан. Както беше сбъркал и с нея.
Беше сбъркал за още нещо. Вярно, че тя не се водеше от онази част от анатомията си по начина, по който пенисът на Уил го тласкаше като безумен екскурзовод към места, които никога не би си помислил да посети.
Но имаше моменти, когато жаждата на Меган за подобен човешки контакт беше също толкова непреодолима. Имаше дни, в които копнежът й — за любов, секс и нещо по-добро и от двете — беше по-силен от чувствата, водили Уил, когато е опънал Кейти отзад в докторската стаичка в три сутринта. Тя си имаше свой биологичен безапелационен инстинкт.
Огромната разлика се състоеше в това, че жаждата на Уил беше предопределена от малкия розов израстък, който беше в готовност по двайсет и четири часа в денонощието и под властта на всичко, издокарано в минипола, което се мернеше пред очите му. А жаждата на Меган беше предопределена от нещо много по-могъщо.
Случи се през една от онези нощи на страстен копнеж — две седмици след като беше изпратила Уил у дома му при горчиво разочарованите му родители в „Хампстед Гардън“. Меган отиде за първи път от цяла вечност на парти и се запозна с млад австралиец, който — след като беше видял свят — се канеше да се върне към слънцето и сърфа в Сидни при приятелката си.
Как му беше името? Сега вече беше без значение. Никога повече нямаше да го види.
Докато Уил беше дребен, тъмен и с женствени скули, мъжът от партито беше висок, атлетичен, с чупен два пъти нос — веднъж при игра на ръгби в колежа и втори път при падане от високо столче в бар в „Ърлс Корт“.
Изобщо не беше неин тип.
Но виж само какво й причини нейният тип!
Кат Джуъл харесваше живота си.
Всеки път, когато влезеше в апартамента си край Темза и Тауър Бридж проблясваше само за нея през прозорците й, изпитваше усещането, че се е оттеглила на почивка от света.
Почти двайсет години след като беше напуснала дома си, най-накрая беше намерила спокойно и тихо жилище с великолепен изглед към реката — мястото приличаше на дома, който бе търсила през всичките тези години.
В подземния гараж беше паркиран сребристият й Мерцедес-Бенц SLK и въпреки че зет й Паоло, който беше специалист в тази област, се шегуваше незлобиво с нея — „Това не е спортна кола, Кат, а сешоар“, — тя обичаше да бръмчи из града в кола, която също като живота й беше предназначена за двама. Най-много.
Вярно, апартаментът й беше един от най-малките в жилищната сграда край реката, а колата й беше петгодишна и ръждата беше започнала да избива по бронята. Ала тези неща я изпълваха с тиха гордост. Те й принадлежаха. Беше ги придобила със собствен труд. След като избяга от затвора на детството си, беше си изградила собствен живот.
Когато се върна в Лондон след университета, жената, която я нае на първата й свястна работа, й каза, че човек може да получи всичко в този град, но понякога трябва да почакаш, докато откриеш добро жилище и истинската любов. На трийсет и шест най-после имаше апартамент. Освен това вярваше, че е открила мъжа.
През годините Кат беше попадала на развлечени пияндета, мъже с преждевременна еякулация и женени женкари — но сега имаше Рори и не можеше да си представи да бъде с друг.
