— Кой, мислите, че е този човек? — После се наведе към капитан Орлов, който също наблюдаваше джонката през телескоп. — Капитане?
— Пират, разбира се. — Орлов подаде телескопа на Роб. — Още един слух се потвърждава — че У Фанг държи при себе си европейци.
— Но защо ли всички смъкнаха платната, Дърк? — попита недоверчиво Роб.
— Пратеникът ще ни каже. — Струан се приближи до края на квартердека и извика на Кудахи: — Мистър, бъдете готов да изстреляте един снаряд в носа.
— Слушам, сър! — Кудахи изтича до първия топ и го насочи в целта.
— Капитан Орлов! Пригответе голямата лодка. Вие ще оглавявате делегацията! Ако не ги потопим преди това.
— Защо трябва ние да ходим при тях, Дърк? — попита Роб, като се доближи до Струан.
— Никоя пиратска джонка не трябва да се приближава на разстояние от петдесет ярда. Може първият кораб да е пълен с барут. В днешно време човек може да очаква всякаква дяволия.
Кълъм се появи неловко на стълбата на палубата, облечен в моряшки дрехи — дебела вълнена риза и вълнен жакет, панталони с широки крачоли и въжени обувки.
— Здравей, момче — каза баща му.
— Какво става тук?
Струан обясни ситуацията и добави:
— Дрехите ти подхождат. Така изглеждаш по-добре.
— Аз наистина се чувствам по-добре.
Кълъм се чувстваше притеснен и някак чужд. Когато пиратската джонка се приближи на сто ярда от тях, Струан изпрати изстрел в носа и вдигна рупора до устата си.
— Завивай обратно — извика той — или ще те направя на парчета! Джонката послушно зави срещу вятъра, отпусна платна и легна в дрейф.
— Хей, „Чайна клауд“! Моля за разрешение да се кача на борда — извика чернобрадият мъж.
— Защо? Кой сте вие?
— Капитан Скрагър, някога живял в град Лондон — отвърна човекът присмехулно. — Искам да ви пошепна нещо, милорд Струан. На четири очи.
— Качете се на кораба сам! Без оръжие!
— С бялото ли знаме, капитанче?
— Да! — Струан отиде до квартердека и извика на Кудахи: — Дръжте джонката под прицел!
— Слушам, сър!
От джонката спуснаха малка лодка. Скрагър скочи ловко в нея и загреба към „Чайна клауд“. Когато се приближи, запя с дълбок звънлив глас. Пееше морска песничка — „Хвърли го във въздуха“.
— Самонадеян педераст! — каза Струан, без да иска развеселен.
— Скрагър е необичайно име — забеляза Роб. — Не беше ли леля Етел омъжена за някой си Скрагър от Лондон?
— Да, същото си помислих и аз, братко — ухили се Струан, — може и да сме сродени с пират.
— А ние не сме ли пирати? Струан се ухили още по-широко.
— „Ноубъл хаус“ ще бъде в безопасност, когато премине в твоите ръце, Роб. Ти си умен човек, по-умен, отколкото си мислиш. — После погледна назад към лодката. — Самонадеян педераст!
Скрагър бе на около трийсет години. Дългата му несресана коса и брадата му бяха гарвановочерни. Очите му — бледосини и малки, а ръцете — подобни на шунка. На ушите му висяха позлатени обеци и лявата страна на лицето му бе прорязана от неравен белег.
Той завърза лодката и се покатери чевръсто по мрежестата стълба. Когато скочи на палубата, докосна квартердека с чело престорено учтиво и направи сложен поклон.
— Добро утро, ваше благородие! — каза той и после посочи към моряците, които го бяха зяпнали. — Добро утро, приятелчета! Моят шеф, У Фанг Чой, ви пожелава приятно връщане у дома! — Той се засмя и в устата му лъснаха счупени зъби, после се приближи и спря пред Струан. Беше по-нисък от него, но по-пълен. — Да слезем долу.
— Мистър Кудахи, претърсете го!
— Хайде сега, нали нося бяло знаме и не съм въоръжен. Честна дума! Ето, заклевам се — каза Скрагър с невинен вид.
— Въпреки това ще ви претърсим!
Скрагър се остави да го претърсят.
— Доволен ли сте, тай-пан?
— Засега.
— Тогава да слизаме долу. Сами. Както вече казах.
Струан провери дали пищовът му е зареден и посочи мостика.
— Всички да останат на палубата!
За учудване на Струан, Скрагър тръгна напред, като се движеше с увереността на човек, който познава добре кораба. Когато стигнаха до каютата, пиратът се отпусна на моряшкия стол и блажено протегна краката си.
— Ще ми се да наквася устата си, преди да започнем, ако обичате. Гребането усилва жаждата.
— Ром?
— Бренди. Ах, бренди! Ще бъда много благодарен, ако ми се намери буренце.
— В какъв смисъл благодарен?
— Ще бъда търпелив. — Очите на Скрагър бяха като от стомана.
— Вие сте точно такъв, какъвто си представях.
— Казахте, че сте живели в Лондон.
— Даа. Така беше. Преди много време. А, благодаря — каза Скрагър, като пое чашата, пълна с чудесно бренди. Подуши го любовно, после го изпи на един дъх, въздъхна и избърса мокрите си мустаци. — Ах, бренди, бренди! Единственото нещо, което ми липсва там, където съм. Действа ми като мехлем.
Струан напълни отново чашата.
— Благодаря, тай-пан.
Струан започна да играе с пистолета.
— От коя част на Лондон сте?
— Шордич, драги. Там израснах.
— Как е първото ви име?
— Дик. Защо?
Струан сви рамене.
— Хайде сега, кажете защо сте дошъл.
В себе си той взе решение да изпрати по следващата поща писмо и да поиска сведения дали Дик Скрагър не е потомък на леля му.
— Ще кажа, тай-пан, ще кажа. У Фанг иска да разговаря с вас. Сам. И то още сега.
— За какво?
