— В такъв случай, предполагам, поставям живота си на карта. Живот срещу живот.
Той издърпа ботуша, въздъхна от облекчение и седна, разтреперан.
— Казвам се Ричард Крос. Моят баща е сър Чарлс Крос, член на Парламента от Чафънт Сейнт Джайлс.
Струан два пъти се беше срещал със сър Чарлс преди години. По това време сър Чарлс беше дребен провинциален благородник, страстен поддръжник на свободната търговия и на значимостта на търговията с Азия, добре приеман в Парламента. През годините Струан го беше поддържал финансово и никога не съжали за тази инвестиция. Навярно е за ратификацията, помисли нетърпеливо той.
— Защо не казахте веднага?
Крос уморено потри очи.
— Може ли нещо за пиене, ако обичате?
— Грог, бренди, шери — налейте си.
— Благодаря, сър. — Крос си сипа малко бренди. — Благодаря. Извинете, но съм малко… малко уморен. Баща ми ми каза да внимавам — да използвам чуждо име. Да говоря само с вас, а ако сте мъртъв, с Роб Струан. — Той разкопча ризата си и отвори една кесия, която бе завързана през кръста му. — Той ви изпраща това. — И протегна към Струан зацапан плик с много печати. После седна.
Струан взе плика. Бе адресиран до него. Датата бе 29 април, Лондон. Рязко погледна нагоре и гласът му прозвуча хрипкаво.
— Вие сте лъжец! Не е възможно да сте стигнал тук толкова бързо.
Та това е само от преди шестдесет дена…
— Да, така е, сър — отвърна небрежно Крос. — Направих невъзможното — нервно се засмя. — Татко почти няма да ми прости.
— Никой не е изминавал това разстояние за шестдесет дни. Каква игра играете?
— Тръгнах във вторник, на 29 април. С пощенската кола Лондон Дувър. Пощенският кораб за Кале щеше да тръгне почти под носа ми. Пощенска кола до Париж и после — до Марсилия. Хванах френския пощенски кораб към Александрия почти на косъм. По суша стигнах до Суец благодарение на отличните служби на Мехмет Али баща ми го е срещал веднъж — и оттам до Бомбай с пощата. Три дена гних в Бомбай и тогава ме споходи страхотен късмет. Успях да си купя разрешение да пътувам с един клипер за опиум до Калкута. После…
— Кой клипер?
— „Флаинг уич“ на „Брок и Синове“.
— Продължавайте — каза Струан, като веждите му се вдигаха все повече.
— Продължих с кораб на Остиндийската до Сингапур. С „Принца на Бомбай“. После — никакъв късмет. Не се предвиждаше кораб към Хонконг седмици наред. И тогава — невероятен шанс. Убедих да ме вземат на един руски кораб — ей онзи там — каза Крос, като посочи през прозорците на кърмата. — Това беше най-големият от всички рискове, но беше единствената ми възможност. Дадох на капитана и последната си гвинея. Предварително. Мислех, че сигурно ще ми прережат гърлото и ще ме хвърлят зад борда веднага щом излезем в открито море, но това беше последната ми възможност. Всъщност дните са петдесет и девет, сър — от Лондон до Хонконг.
Струан стана, наля още едно питие на Крос и едно голямо за себе си. Да, наистина е възможно, помисли си той. Невероятно, но възможно.
— Знаете ли какво пише в писмото?
— Не, сър. Поне знам само това, което се отнася до мен.
— И какво е то?
— Татко пише, че съм развейпрах, непрокопсаник, комарджия и луд по конете — отвърна Крос с обезоръжаваща откровеност. — Че затворът Нюгейт е издал заповед за задържането ми заради дългове. Че ме предоставя на вашето великодушие и се надява, че ще сте в състояние да намерите приложение на моите „таланти“ — каквото и да е, стига да ме държи далеч от Англия и от самия него до края на живота му. И че изпраща залога на облога.
— Какъв облог?
— Пристигнах вчера, сър. На 28 юни. Синът ви и много други са свидетели. Може би трябва да прочетете писмото, сър. Уверявам ви, че баща ми никога не би се обзалагал с мен, ако новините не са от „изключителна важност“.
Струан отново провери печатите и ги разчупи. Писмото гласеше:
