Струан погледна навън към пристанището и острова. Спомни си кръста, който бе запалил първия ден. Двадесетте златни гвинеи на Брок. Оставащите три монети на Джин-куа. Лаковете сребро, които трябваше да бъдат изплатени на някой, който един ден щеше да се яви с определен печат. Сега всичките усилия, цялата работа, плановете, умрелите се оказаха напразни. Заради тъпата самонадеяност на един човек — лорд Кънингтън. „Исусе Боже, какво ще правя сега?“
Струан преодоля шока от новините и се застави да мисли. Външният министър е умен човек. Не би отхвърлил Хонконг с лека ръка. Трябва да има някаква причина. Каква можеше да бъде? И как бих могъл да ръководя Уолън? Как да намеря място на „войника-неадминистратор“ в бъдещето?
Вероятно днес не трябва да купувам земя. Нека останалите търговци купуват и да вървят по дяволите. Брок ще бъде разорен заедно с останалите, защото Уолън и новините няма да пристигнат още месец или повече. По това време те ще са затънали в безсмислено строителство. Ето, това е един от начините — и когато новините се разпространят, всички се преместваме на Макао — или в едно от договорените пристанища, които Уолън ще получи — и всички останали са съсипани. Или зле ударени. Аха. Но щом аз мога да получа тези сведения, значи и Брок може. Така че вероятно той няма да пропадне. Вероятно.
Добре. Но по този начин губиш ключа към Азия: тази жалка гола скала, без която всички открити пристанища и бъдещето остават безсмислени.
Алтернативата е да купувам, да строя и да рискувам, че — подобно на Лонгстаф — Уолън ще може да бъде убеден да превиши директивите си, че самият Кънингтън може да бъде подкупен. Да излея богатствата на „Ноубъл хаус“ в новия град. Да рискувам. Да накарам Хонконг да процъфти, така че правителството да бъде заставено да приеме колонията.
Това е смъртна опасност. Не можеш да принудиш Короната да постъпи така. Залогът е ужасен, направо ужасен. Но и така да е, просто нямаш избор. Трябва да рискуваш.
Залогът му напомни за младия Крос. Ето това е ценен момък. Как бих могъл да го използвам? Как бих могъл да го накарам да си държи устата здраво затворена за фантастичното му пътешествие? Да, и как да създам благоприятно впечатление у Уолън за Хонконг? И да се сближа с Кънингтън? Как бих могъл да запазя договора такъв, какъвто го искам?
— Е, мистър Крос, направили сте забележително пътешествие. Кой знае колко време ви е отнело?
— Само вие, сър.
— Тогава запазете го в тайна. — Струан написа нещо на лист хартия. — Дайте това на главния ми чиновник. Крос прочете бележката.
— Давате ми всичките пет хиляди гвинеи?
— Записал съм ги на името на Роджър Блоър. Струва ми се, че ще е добре да запазите това име — поне за известно време.
— Добре, сър. Сега съм Роджър Блоър. — Той се изправи. — Свършихме ли, мистър Струан?
— Бихте ли приели работа, мистър Блоър?
— Опасявам се, че… е, добре, мистър Струан, залавял съм се с дузина работи, но нищо не се получава. Татко опита всичко и… е, обречен съм — може би така ми е писано — да бъда това, което съм. Съжалявам, но добрите ви намерения ще отидат напразно.
— Обзалагам се на пет хиляди гвинеи, че ще приемете работата, която ви предлагам.
Младежът знаеше, че ще спечели облога. Нямаше такава работа, която тай-панът би могъл да му предложи и която би приел.
Почакай. Това не е човек, с който можеш да си играеш, човек, с който да се обзалагаш с лека ръка. Тези дяволски спокойни очи са равнодушни. Не би ми харесало да ги видя срещу мен на масата за покер. Или за бакара. Внимавай какво правиш, Ричард Крос Роджър Блоър. Това е човек, който ще си вземе онова, което му се полага.
— Е, мистър Блоър? Къде ви отиде куражът? Или не сте такъв играч, за какъвто се представяте?
— Петте хиляди гвинеи са моят живот, сър. Последният облог, който ще спечеля.
— Тогава заложете живота си, пусто да остане.
— Но вие не рискувате вашия, сър. Така че залогът не е равностоен. Тази сума е нищожна за вас. Дайте ми преднина. Сто към едно.
Струан се възхити на дързостта на младежа.
— Много добре. Наистина, мистър Блоър. Пред Бога. — Той протегна ръка и Блоър вътрешно се сви, защото бе разчитал, че като поиска такова предимство, ще разруши облога. Не го прави, глупако, каза си той. Петстотин хиляди гвинеи!
Той стисна ръката на Струан.
— Секретар на Жокейклуба на Хонконг — каза Струан.
— Какво?
— Току-що образувахме Жокейклуба. Вие ще му бъдете секретар. Ваше задължение е да намерите коне. Да направите хиподрум. Сградата на клуба. Основете най-богатата, най-добрата конюшня за състезателните коне в Азия. Да е като Ейнтри или който и да било по света. Кой печели, младежо?
Блоър отчаяно искаше да се отпусне. В името Божие, съсредоточи се, кресна той на себе си.
— Хиподрум?
— Аха. Основавате го и го ръководите — конете, залаганията, трибуни, наддавания, награди — всичко. Започнете от днес.
— Но, Исусе Христе, откъде ще вземете конете?
— Откъде вие ще вземете конете?
