— Каква е тази полезна работа?
— За мен самия, мило момче. Нуждая се от лечение. Напоследък боледувам.
— Да, знам какъв е проблемът. Годинките започват да тежат. Ужасно е за човек на твоята възраст.
— Трябва да призная, че съм все още в чудесна форма. Петдесет не е много за един обеднял бог.
— Ще получиш двайсет гвинеи, когато ми предадеш портрета. — Струан се наведе и пошепна многозначително: — Аристотел, искаш ли комисиона? Да речем, сто лири? В злато?
Куанс веднага протегна ръка.
— Дадено! Ето ръката ми! Кого трябва да убия?
Струан се засмя и му каза за бала и за конкурса.
— Големи фойерверки? Никога, по дяволите! — избухна Куанс. — Да не съм глупак! Да не искаш да ме кастрират! Да ме изпратят преждевременно в гроба? Да ме подгони всяка проститутка в Азия? Да бъда отлъчен от обществото? Никога!
— Само човек с твоите знания, твоя статут, твоето…
— Никога, Господи! Ти, който ми се пишеш за приятел, за някакви мизерни сто лири да ме излагаш на смъртна опасност. Да, Господи! Смъртна опасност! Да страдам, да ме мразят, да ме съсипят, да ме уморят преждевременно… направи ги двеста!
— Съгласен! — каза Струан.
Куанс подхвърли шапката си във въздуха и затанцува прегърнал корема си. След това оправи лилавата си копринена жилетка, вдигна шапката си и я нахлупи на главата си.
— Тай-пан, ти си принц! Кой друг освен мен — Аристотел — би дръзнал да направи такова нещо? Има ли по-добър от мен? Великолепно! О, чудесни Куанс! Цар на художниците! Двеста. В аванс.
— След конкурса.
— Не ми ли вярваш?
— Не. Можеш да заминеш. Или да се изпариш.
— Дори от смъртното си ложе ще стана, за да участвам като жури в този конкурс. Всъщност аз сам кандидатствах за него. Да, кълна се в четката на Рембранд, аз с радост бих платил… бих платил сто гвинеи за тези привилегии дори ако трябваше да пълзя в краката на Брок да ми отпусне заем.
— Какво?
Куанс отново подхвърли шапката си във въздуха.
— О, щастие! О, радост! О, чудесни, божествен Куанс! Ще влезеш в историята. Божествени, великолепни Куанс!
— Изобщо не те разбирам, Аристотел — каза Роб. — Наистина ли искаш работата?
Куанс свали шапката си и докосна пясъка с нея. Очите му искряха.
— Не разбираш ли какви предимства ми дава тази работа? Всяка кокотка в Азия ще бъде… как да се изразя… готова да завърти съдията, нали така?
— И ти си съгласен? Още преди конкурса?
— Разбира се. Но изборът ще бъде почтен. Най-добър. Отсега зная победителката.
— Коя ще бъде?
— Още сто лири, днес!
— Хей, какво ще правиш с парите? Аз, Роб и Купър ти даваме цяло богатство.
— Давате ли, казваш? Давате? Имате привилегията да подкрепяте безсмъртието. Кълна се в цицата на Луцифер! Впрочем има ли бренди в тези варели? Изпитвам неутолима жажда.
— Няма нищо. Нито капка.
— Каква простотия! Отвратително! — Куанс подсмъркна отново и видя Лонгстаф, който бързаше към тях. — Е, ще тръгвам. Довиждане, момчета. — Той се отдалечи, като си подсвиркваше и когато мина покрай Лонгстаф, свали шапка със сериозен вид.
— О, Дърк — каза Лонгстаф и по лицето му се разля широка усмивка, — защо е толкова весел Аристотел?
— Просто се радва, както и вие, че „Ноубъл хаус“ още съществува.
— И правилно, нали? — Лонгстаф изглеждаше радостен и изпълнен с уважение. — Не знаех, че в Азия има толкова много сребро. Чудесно е човек да се разплаща така. Между другото, желаете ли да вечеряме заедно тази вечер? Искам да се допитам до вас за някои неща.
— Боя се, че тази вечер съм зает, Уил. Какво ще кажете за утре? Защо не дойдете в главната квартира на борда на „Рестинг клауд“? По обяд.
— Много подходящо време. Много подходящо. Радвам се, че…
— О, между другото, Уил. Защо не отмените заповедта за изпращане на флотилията на север?
Лонгстаф се намръщи.
— Но тези дяволи отхвърлиха нашия договор!
— Да, що се отнася до императора на Манджурия. Но по това време на годината има тайфуни. По-добре дръжте корабите на едно място. И подръка.
Лонгстаф пое дъх и оправи гънките на бляскавата си униформа.
— Адмиралът не се безпокои за времето. Но ако казвате — той кихна, — какво ще правим, ако не тръгнем на север, а?
— Хайде да поговорим за това утре.
— Много умно. Да го оставим за утре. Така трябва да направим, нали? Ще се радвам да мога отново да се посъветвам с вас. Е, изглежда, всичко е готово да започнем. Между другото, възхитен съм от другия ви жест. — Лонгстаф се отдалечи радостно.
— Какво искаше да каже с това? — попита Роб.
— Не зная. Сигурно говори за среброто. Слушай, Роб. Утре го посрещни ти. Кажи му какво да прави.
— Какво значи това? — усмихна се Роб.
— Ще завзема фортовете Боуг. После ще нанеса удар по Кантон. Веднага. Ще поискам откуп за Кантон. Шест милиона таела в сребро. После тръгвам на север с попътния вятър. Както преди.
— Но той иска да разговаря с тебе.
— Сега можеш да го въртиш на малкия си пръст. Той видя среброто.
— Няма да ми се довери като на теб.
— След пет месеца ще трябва да го направи. Как го прие Сара?
