— А? Войници? Войници? — Лонгстаф гледаше среброто и примигваше. — Господ да ме убие, това истинско сребро ли е? Всичкото? Господ да ме убие, осемстотин хиляди лири сребро ли, казваш?
— Малко повече — отвърна Брок нетърпеливо. — Онези войници и моряци. Всеки, който носи оръжие, да го пази, за бога!
— О, въоръжени! Разбира се. Адмирале, разпоредете се, моля!
— Стой там! — изкрещя адмиралът, вбесен от алчността, изписана на всички лица, включително на офицерите от Кралската флота. Дотърчаха войници от военната флота, моряци и пехотинци.
— Застанете в кръг на петнайсет стъпки от съкровището. Сега един може да се приближи. Разбрано? — стрелна гневен поглед към Брок. — Сега аз отговарям за безопасността му за един час. После го отнесете където трябва.
— Много благодаря, адмирале! — каза Брок, като едва се въздържа да не изпсува.
После погледна към морето. Катерът на Горт се носеше бързо към „Уайт уич“. „Един час ще е достатъчен — помисли той, като проклинаше Струан и среброто. — Как, по дяволите, ще мога да разтоваря такова голямо количество? На коя компания да се доверя? с наближаващата война и вероятно без търговия? Ако търговията не замре, тогава ще купя сезонния чай. Ако търговията не е гарантирана, тогава акциите на всички компании отиват по дяволите. Освен на тези скапаняци от «Ноубъл хаус». Никаква банка, никакво скривалище и никаква сигурност! Как да се отървеш от среброто? Животът ти е в опасност. Трябваше да мислиш, по дяволите! Трябваше да разбереш, че точно това иска този мръсен педераст. Хубаво те подреди!“
Брок откъсна поглед от среброто и го насочи към Струан. Видя подигравателната усмивка и побесня.
— Денят още не е свършил, по дяволите!
— Точно така, Тайлър — отговори Струан. — Имаме още едно нещо за уреждане.
— Да, дявол да те вземе! — Брок тръгна през смълчаната тълпа към платформата.
Неочаквано Кълъм почувства как тревогата се върна и го заизмъчва още по-силно отпреди.
— Чуй, татко — побърза да каже той едва чуто, — чичо Роб е прав. Брок ще те остави на мира, когато наддаването стигне…
— Да не започваме отново, момчето ми, за бога! Могилата принадлежи на „Ноубъл хаус“.
Кълъм погледна баща си безпомощно. После се отдалечи.
— Какво, по дяволите, става с него? — попита Струан Роб.
— Не знам. Цял ден е неспокоен като разгонена кучка.
После Струан забеляза Сара, застанала с Кълъм в края на тълпата, с пребледняло лице, подобна на статуя. Той хвана ръката на Роб и го поведе към тях.
— Още ли не си казал на Сара, Роб? За това, че оставаме?
— Не.
— Сега е моментът. Когато отново забогатя.
Приближиха се до Сара, но тя не ги забеляза.
— Здравей, чичо Дърк! — каза Карин. — Мога ли да си поиграя с хубавите ти кубчета?
— Истински ли са, Дърк? — попита Сара.
— Да, Сара — отговори Роб.
— Един Господ знае как си го направил, Дърк, но благодаря ти все пак. — Тя примижа, когато детето в корема зарита, и извади амонячната сол. — Това означава… означава, че сме спасени, нали?
— Да — каза Струан.
— Мога ли да взема едно кубче, мамо? — пискаше Карин.
— Не, мила. Тичай и си поиграй — каза й Сара. Тя се приближи до Струан и го целуна разплакана. — Благодаря ти!
— Недей да ми благодариш, Сара. Цената на толкова много сребро е висока. — Струан докосна шапката си и се отдалечи.
— Какво иска да каже, Роб?
Роб й каза.
— Все пак аз ще замина — каза му тя. — При първа възможност. Щом се роди бебето.
— Така ще бъде най-добре.
— Ще се моля никога да не намериш онази.
— О, не започвай отново, Сара! Моля те! Толкова хубав ден! Отново сме богати! Можеш да имаш всичко, което си пожелаеш на този свят!
— Може би просто искам да имам съпруг. — Сара тръгна тежко към голямата лодка и когато Роб понечи да я последва, го сряза: — Благодаря, но мога и сама да се кача. Ела, Карин, скъпа.
— Както искаш — каза Роб и закрачи отново по брега. Известно време не откри Струан в тълпата. После приближи до подиума и го забеляза да говори с Аристотел Куанс. Отиде до тях.
— Здравей, Роб, скъпи приятелю! — поздрави Куанс сърдечно. — Тъкмо казах на тай-пана какъв великолепен жест. Великолепен! Напълно в стила на „Ноубъл хаус“! — После се обърна към Струан и грозноватото му лице радостно засия. — Между другото, дължиш ми петдесет гвинеи.
— Няма такова нещо!
— За портрет на Кълъм. Готов е. Не може да си забравил!
— Беше трийсет гвинеи и ти дадох десет в аванс, боже мой!
— Даде ли ми? Дяволите да ме вземат! Сигурен ли си?
— Къде е Шиваун?
— Чух, че е болна, горкичката. — Куанс подсмъркна драматично. — Ти си щедър момче. Ще ми дадеш ли заем? За една полезна работа?
— От какво е болна?
Куанс се огледа и понижи тон:
— Влюбена е.
— В кого?
Куанс се поколеба:
— В тебе, момче.
— О, върви по дяволите, Аристотел! — отвърна Струан кисело — Ако щеш, вярвай! Казвам ти. Няколко пъти пита за теб.
— Докато позираше ли?
— Кога е позирала? — попита Куанс наивно.
— Знаеш кога.
— Влюбена е, момчето ми! — Дребосъкът се изкиска. — Сега, когато отново си богат, може да я грабнеш и да я търкулнеш в сеното! Кълна се в тестисите на безсмъртния Юпитер! Тя сигурно е великолепна. Само петдесет гвинеи и цял месец няма да те безпокоя.
