— Никога! Не е по-бърз, когато вятърът духа отзад, и не е добър за плаване по море. Това миризливо гърне ще се превърне в костенурка и ще потъне като камък. И не е толкова икономичен. Товарят го с дърва или въглища за бойлерите. И не става за търговията с чай. Чаят е чувствителен и ще се развали при такава смрад. Платноходи — те ще трябва да търгуват с чай, слава богу.
Кълъм се развесели, но не го показа.
— Да. Но след време те сигурно ще бъдат подобрени. И щом един е могъл да доплува дотук, значи ще могат и хиляди. Мисля, че трябва да купим параходи.
— Ти можеш и ще си прав. Но проклет да бъда, ако купя макар едно от тези вонящи чудовища. Проклет да бъда, ако Лъвът и Драконът се качат на тях, докато аз съм жив!
— Всички ли моряци живеят с това чувство? — попита Кълъм весело, стоплен вътрешно.
— Това е много глупав въпрос! Какво искаш да кажеш, Кълъм? — попита Струан остро.
— Просто си мисля за прогреса, тай-пан. — Кълъм отново погледна кораба. — Как ли се казва?
Струан подсъзнателно гледаше Кълъм, разбрал, че младежът мисли усилено и вероятно крои някакъв план.
„Странно — каза си той. — За пръв път гледаш на него като на мъж, а не като на твой син и не като «Кълъм» или «момчето», или «момчето ми». Но този мерзавец предвещава смъртта на китайския клипер. Най-красивите кораби, които някога са плавали по морета.“ Той тръгна надолу по планинския склон към Абърдийн. По-късно параходът мина достатъчно близо и те прочетоха името му. Казваше се „Немезис“ — кораб на Нейно кралско величество.
