— Разбира се, татко. Ти си тай-пан. С малко късмет ще станеш тай-пан и на „Ноубъл хаус“ преди мен — усмихна се Горт и се запъти към Кълъм и Хорацио.
Брок разхлаби превръзката на окото си и изгледа сина си — беше висок, енергичен, силен и млад. Погледна Кълъм, после се огледа да потърси тай-пана. Той стоеше сам на брега и гледаше към пристанището. Брок претегли любовта към дъщеря си и желанието да осигури щастието й срещу истината, съдържаща се в думите на Горт. Разбра, че синът му би изял Кълъм, ако между тях възникне конфликт, а също, че ще настоява за отговор. Правилно ли ще е това? Горт да изяде съпруга, когото може би Тес обича?
Чудеше се какво да прави, ако любовта им се задълбочи, какво би направил Струан. „Това ще разреши спора между нас. А то не е лошо, нали? Да! Но ти знаеш, че Дърк никога няма да напусне Китай, нито пък ти, и отношенията между вас двамата ще се изострят.“
Взе твърдо решение, но в същото време почувства и ненавист към Горт, че го бе накарал да се почувства стар. Знаеше, че така или иначе ще трябва да се справи с тай-пана. Защото докато Струан бе жив, Горт нямаше да може да се пребори с Кълъм.
Когато дамите се върнаха, последваха още танци, но не повториха канкана. Струан танцува първо с Мери и тя остана много доволна. Силата му я успокои, пречисти, вдъхна й нова смелост.
После той избра Шиваун. Тя се притисна достатъчно близо до него, за да го развълнува, но не толкова, че да е неприлично. Топлината и парфюмът й го омайваха. Забеляза бегло, че Хорацио отвежда Мери и когато погледна отново, видя ги да се разхождат по брега. После чу корабните камбани. Единайсет и половина. Време е да отива при Мей-мей.
Когато танцът свърши, той отведе Шиваун обратно до масата.
— Ще ме извините ли за малко, Шиваун?
— Разбира се, Дърк. Връщайте се бързо!
— Добре — обеща й той.
— Красива нощ — каза сковано Мери.
— Да. — Хорацио държеше леко ръката й. — Исках да ти кажа нещо забавно. Джордж ме викна настрани и официално ми поиска ръката ти.
— Чудно ти е, че някой иска да се омъжи за мен ли? — попита тя студено.
— Разбира се, че не, Мери. Исках да ти кажа, че е абсурдно от негова страна да смята, че ти би харесала такова надуто магаре, това е всичко.
Тя разгледа ветрилото си, а после се взря тревожно в нощта.
— Казах, че считам…
— Знам какво си казал, Хорацио — прекъсна го тя остро. — Бил си внимателен и си го отпратил, като си му говорил за „време“ и за „милата ми сестричка“. Смятам да се омъжа за Джордж.
— Не можеш! Не е възможно да харесваш този досадник и за миг дори да си помислиш…
— Ще се омъжа за него! На Коледа! Ако има Коледа.
— Какво значи „Ако има Коледа“?
— Нищо, Хорацио. Достатъчно ми харесва, за да се омъжа за него и…
— Не вярвам.
— Аз също не го вярвам. — Гласът й потрепера. — Но ако Джордж иска да се омъжи за мен… смятам, че той е подходящ.
— Но, Мери. Аз имам нужда да си с мен. Обичам те и знаеш…
Внезапно очите й светнаха и я задави цялата сдържана горчивина и болка.
— Не ми говори за любов!
Лицето му пребледня и устните му затрепериха.
— Милион пъти съм се молил на Бог да ни прости.
— Малко късничко е да молиш „Бог да ни прости“, какво ще кажеш?
Беше започнало, когато бяха съвсем малки, след като ги бяха наложили жестоко с пръчка. Пропълзяха заедно в леглото, вкопчени един в друг, за да прогонят ужаса и болката. Стоплена от горещината на телата, тя почувства нова болка, която я накара да забрави боя. Имаше и други, щастливи мигове. Тя бе твърде малка да го разбере, но не и Хорацио. После той замина да учи в Англия. Когато се върна, никога повече не спомена какво се бе случило, защото вече и двамата знаеха какво означава това.
— Кълна се в Бога, че молих за прошка.
— Много се радвам, скъпи братко, но няма Бог. — Гласът й бе сух и жесток. — Аз ти прощавам, но това няма да ми върне девствеността, нали?
— Мери, моля те, за бога, моля те…
— Всичко ти прощавам, скъпи братко. Освен гнусното ти лицемерие. Не „ние“ извършихме греха — ти го извърши. Моли се за своята душа, не за моята.
— Аз се моля за твоята повече, отколкото за моята. Ние сгрешихме и Бог да ни е на помощ! Но Господ ще ни прости, ще видиш, Мери.
— Тази година, ако имам късмет, ще се омъжа за Джордж, ще те забравя и ще забравя Азия.
— Ти още не си на възраст, когато можеш да вземаш решения. Не можеш да заминеш! Аз съм законният ти настойник! Не мога да те пусна! След време ще видиш колко е разумно това. За теб е най-добре. Забранявам ти да заминеш! Тази отрепка не ти подхожда, чуваш ли? Няма да заминеш!
— Когато реша да се омъжа за Глесинг — изсъска тя и гласът й се впи в мозъка му, — ще направиш добре да дадеш незабавно проклетото си „съгласие“, защото ако не го сториш, ще разкажа на всички… не, ще разкажа най-напред на тай-пана и той ще се разправя с теб. Аз нищо няма да загубя, нищо. И всичките ти скапани молитви към твоя несъществуващ Бог и към милия Христос на баща ми няма ни най-малко да ти помогнат. Защото няма Бог и никога не го е имало, а Христос е бил само обикновен човек — светец, но все пак човек!
