Когато се събуди, слънцето вече беше изгряло. От двете страни бреговете на реката бяха ниски и тънеха в мъгла в далечината. Обширна земя, осеяна с безброй оризища, зелени и разлюлени под зимното небе. Далеч от тях — забулени в облаци висини.
Наблизо по реката се виждаше Мраморната пагода. В подножието плаваше „Чайна клауд“.
Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето — облачно, морето — сиво.
Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.
— Да — отзова се Струан в отговор на почукването.
— Сътър се е върнал — съобщи уморено капитан Орлов.
Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.
— Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.
— Нови тревоги?
— Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб — изключено! Кълна се в брадата на Девата! — Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. — Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!
Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличите на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.
— Няма по-добър от мене! — викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. — Служил съм като моряк — и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!
Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.
Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.
— Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.
— По-добре по-рано, така ли?
— Къде е Волфганг?
— В каютата си. Трябва ли ви?
— Не. И гледайте да не ни безпокоят.
Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.
— Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!
Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме — каза си той. — Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“
Главната каюта беше просторна и луксозна. Но сега бе пълна с мускети, бойни железа, саби, ками и ножове. Беше иззел оръжието на целия екипаж още преди да качи среброто на борда. Сега само той и капитан Орлов носеха оръжие. Струан усещаше напрежението, което цареше на кораба. Среброто беше заразило всички. „Да — мислеше си той, — никой няма да остане незасегнат. Дори и Роб. Дори Кълъм. Може би дори Орлов.“
По време на пътуването от Мраморната пагода А Гип беше изпаднала в кома и бе умряла. Струан поиска да я погребат в морето, но Мей-мей го беше помолила да не го прави.
— А Гип била вярна слугиня — каза му тя. — Лош джос, ако не върнем нея на родители и не погребем като китайка. О, абсолютно много лошо, ужас, тай-пан.
Така Струан смени курса и отиде в Макао. Там купи с помощта на Маус чудесен ковчег и предаде А Гип на родителите й. Брои им също десет сребърни таела за погребението. Родителите й живееха в лодка хокло. Благодариха му и го помолиха да вземе по-малката сестра на А Гип. А Сам беше на петнайсет години, бе весело, кръглолико момиче, което говореше пиджин и стягаше краката си — нещо необичайно за хокло. Мей-мей я одобри, защото я познаваше от по-рано, и Струан се съгласи. Родителите й поискаха триста сребърни таела. Струан бе готов да плати, но Мей-мей го предупреди, че двамата ще загубят авторитета си, ако платят първата поискана цена. Така тя се спазари с родителите и смъкна цената на сто и шестнайсет таела.
