— Налага се да я оставим да се срине. Проклетият федерален резерв не върши нищо друго, освен да дава възможност на банките да поемат все по-големи и по-големи рискове, и когато се провалят, данъкоплатците и техните трудно спечелени пари биват използвани, и то за кой ли път, за да се измъкнем от затруднението. Крайно време е на това да се сложи край.
— Значи да свалим всички ограничения пред финансовия бизнес?
— Не, разбира се — възрази президентът недоволно. — През следващите седемдесет и два часа искам пълен доклад. Държа този бизнес да се рационализира. Възможно е да успеят, възможно е и да се провалят, но ще знаят, че чертата е теглена, и ще се наложи да се съобразяват. Няма да поддържаме вече илюзията, че всеки бизнес е твърде важен, за да се провали, и не искам да чувам, че някой е с прекалено известно име, за да влезе в затвора. Ще е болезнено, разбира се, убеден съм, но е време да приемем лекарството, и то веднага. Не го ли сторим сега, никога няма да се измъкнем от блатото, в което сме затънали. Кредиторите ни искат да знаят не само че сме сложили ред в дома си, но и че ще започнем да плащаме дълговете си. За всяка дейност, която е изнесена от другата страна на океана, правителството ще трябва да създаде благоприятни условия за нови пет тук чрез подобряване на бизнес климата.
— Какво ще правим с федералния резерв? — попита финансовият секретар.
— Няма да подновяваме срока на договора му.
— Нима? — стъписа се секретарят.
— Точно така — отвърна президентът. — Правото да взима решение дали да се печатат пари има Конгресът и е излишно това право да се прехвърля към някакъв банков монополист, който се прави на правителствена агенция. Имате двайсет и четири часа да се явите при мен с идеи как да се освободим от Резерва.
— Но господин президент… — понечи да каже нещо секретарят на Департамента по финансите.
— Никакво „но“. В тази страна и преди са закривали централна банка. Крайно време е да го сторим отново.
— За икономиката този удар ще е…
— Онова, от което държавата се нуждае — довърши президентът.
Обсъдиха още няколко допълнителни проблема и президентът освободи секретаря, след като му благодари за присъствието.
Харват, Райън, Уайс и Рийд Карлтън бяха следващите, които бяха поканени в Овалния кабинет. Всеки от тях се срещаше за първи път с президента. Той им посочи канапетата в центъра на помещението и ги помоли да се настанят.
— Видяхме на влизане финансовия секретар — обади се Карлтън. — Не изглеждаше никак добре.
— Така е — отговори президентът. — А какво ще кажете за състоянието на икономиката ни? Този човек би трябвало да си ляга всяка вечер с мисълта дали на сутринта няма да му се наложи да се обеси на първия стълб, ако нещата не се подобрят. Защото аз лично си лягам с тази мисъл.
Президентът бе избран най-вече заради здравия му разум и сериозния подход към проблемите. Той бе изключително харизматичен и за разлика от много политици във Вашингтон, очевидно не само го беше грижа за състоянието на държавата, но и държеше да е напълно сигурен, че нещата може да тръгнат към подобряване и провалът не е неизбежен.
— Тук сте обаче не за да говорим какво ме държи буден нощем — продължи президентът. — На първо място, искам да ви благодаря за това, което свършихте. Разбирам, че има още няколко души, които ви помогнаха — госпожа Слоун Ашби и господата Чейс Палмър и Матю Санчес. Моля да им предадете моите благодарности.
Карлтън го увери, че ще бъде направено.
— Чудесно, а сега на работа — рече президентът. — Премести поглед от Райън към Уайс и след това към Макгий. — Не знам какво, по дяволите, става в ЦРУ, но е време да му се сложи край. Държа нещата там да се прочистят и да се установи съвършено нов подход. Толкова много патриотично настроени мъже и жени работят там, готови да отидат накрай света за своята страна, но се налага пътят им да се прочисти от задръстените бюрократи. Цялата тази история с Фил Дъркин никога нямаше да се случи, ако прочистването беше направено по-рано. Вече поисках оставката на директора на ЦРУ.
Макгий и Райън се стъписаха.
— Но кой ще го замести? — не се сдържа Макгий.
— Вие — гласеше отговорът на държавния глава. — Вие двамата.
— Двама директори? — попита Райън.
— Освен ако не сте убедени, че и един човек би могъл да преобърне нещата в Управлението за дванайсет месеца.
Стареца се усмихна.
— Да смятам ли, че одобрявате?
— Да, сър — отговори Карлтън. — Всъщност, ако мога да отбележа, това отдавна трябваше да се случи.
— Ето, случва се сега. — Сетне погледът му се спря на Уайс. — Имате ли желание да се разделите с живота на пенсионер и отново да служите на страната си?
— Ако страната ми има нужда от мен, ще се радвам.
— Според мен Райън и Макгий ще бъдат достатъчно заети. Ще се нуждаят от някого, комуто имат доверие, за да ги съветва кой да остане, кой да си върви, какво да се спаси и какво да се ликвидира. Не мога да ви обещая, че задачата ще ви покрие със слава, но съм сигурен, че ще получите одобрението на благодарната нация.
— Благодаря ви, сър, за мен ще е чест — кимна Уайс.
