Тя изтика въпроса в дъното на съзнанието си. Това си беше заешка дупка без изход. Далеч по-важни неща изискваха вниманието ѝ сега.
Екипът на програма „Затъмнение“ продължаваше съществуването си и се финансираше от ЦРУ. Съществена част от мозайката сега се бе подредила. Следващият въпрос, чийто отговор чакаше решението си, бе какво планираха да извършат. Дали работеха за дестабилизацията на ислямските държави, за да бъдат правителствата им заменени с други? Ако беше така, Йордания фигурираше ли в списъка им? Ако беше така, колко напреднали бяха и кой още освен членовете на „Мюсюлманско братство“, снимани в Кипър, беше забъркан? Нафи щеше да иска всички подробности. Убедена беше в това.
Също толкова убедена бе каква трябва да е следващата им стъпка. Оставаше да убеди и Макгий, който не беше съгласен. Приемаше идеята да се срещнат с един човек от екипа, но не одобряваше нейния избор. Бил имаше свое мнение кого да притиснат, за да видят сметката на Фил Дъркин.
— Няма начин да пречупиш Тара — категорична беше Райън.
— Има, по дяволите — възрази той. — Всеки се пречупва. Извади на преден план децата им и те се предават за отрицателно време.
— Няма да замесваме ничии деца в тази работа.
— Ти наистина ме мислиш за чудовище — възмути се Макгий. — Нищо няма да им направим. Само ще ги използваме като лост.
— И дума да не става — впи в него изпепеляващ поглед Райън.
— И какво тогава? Избираме твоя човек? Лорънс Арабски?
— Престани, Флорентино е много по-разумен избор от Тара. Той е най-слабият в екипа и с него най-добре се разбирах. На всичкото отгоре от банковите му извлечения разбрахме и в кой бар ходи да се вижда с приятели всеки вторник, когато е в града.
— Единствената причина вие двамата да се разбирате така добре е това, че не се е опитвал да ти се налага.
— Истината е, че голяма част от това, което Къшинг ги караше да вършат, никак не му беше по вкуса.
Възрастният мъж стоеше пред стената с имената и отпиваше бавно кафе от чашата си.
— Това, че компасът на морала на твоя арабист е настроен малко по на север от останалите, означава ли, че ще е готов да ни сътрудничи?
— Ще видим. Както се получи.
— Според мен това е грешка. Трябва да изберем жената — Тара. Използваме децата, тя проговаря и — бам! Печелим.
— Никакви деца, никакво — бам!
— Нямах предвид онова…
— Много добре знам какво имаше предвид, но приключихме въпроса с децата. Няма да се съглася никога. Разбрахме ли се?
Макгий мълчеше и Райън му метна втренчен поглед.
— Нали се разбрахме?
— Добре де — въздъхна той най-накрая. — Нека бъде по твоя начин. Без деца.
— И ще ме оставиш аз да говоря с Флорентино. Обещаваш ли да не се месиш?
— Какво става? Влизаме в преговори ли?
— Не, не са преговори, а операция, и искам да съм сигурна, че няма да има объркване по веригата. Това е моят екип, познавам тези хора, а и операцията е моя. Лесно е, нали?
— Е, добре — предаде се най-сетне Макгий. — Но по един въпрос искам да сме наясно.
— По кой?
— В момента, в който бъде извадено оръжие, операцията става моя и започваме да правим нещата по моя начин.
Флорентино Марч беше роден в Бруклин, Ню Йорк, единствено дете на баща италианец и майка пуерториканка. Постъпи в Колумбийския университет, където демонстрира значителна склонност и талант за учене на езици и най-вече арабски. После защити магистърска степен в Центъра за съвременни арабски науки в Джорджтаун. Много скоро след това от ЦРУ се обърнаха към него.
Висок слаб мъж с мургава кожа и къдрава коса, с очилата си с тъмни рамки и вкуса към ретро облеклото той беше по-скоро небрежно-елегантен.
Поне стотина души в препълнения бар бяха облечени като него. Келнерките сновяха напред-назад с халби бира и подноси, препълнени с пилешки крилца и лучени кръгчета. На стените висяха телевизионни екрани с различни спортни програми. Райън трудно можеше да остане незабелязана. Почти от всяка маса млади мъже я канеха да се присъедини към компанията им — някои повече, а други по-малко трезви, всички бяха достатъчно настоятелни. Най-сетне забеляза Флорентино.
Седеше с група приятели в едно от сепаретата. Наместо да разговарят, те всички бяха вперили очи в телефоните си и трескаво пишеха съобщения. От време на време някой от отборите по телевизията отбелязваше точка и тълпата възторжено приветстваше събитието, хипстърите в сепарето на Флорентино вдигаха очи и също реагираха. Райън трябваше да привлече по някакъв начин вниманието му.
Хрумна ѝ да даде бакшиш на някоя от келнерките, която да му предаде салфетка с кодирано съобщение, но Флорентино беше твърде умен и твърде параноичен, за да се хване. Хора като него не приемаха бележки на ресторантски салфетки.
Опитваше се да измисли някакъв друг вариант, когато забеляза, че той прибира телефона в джоба си, казва нещо на приятелите си и става от масата. Видя го да се насочва към тоалетната и го последва натам.
Въпросът сега беше в кой момент да му се представи — преди или след тоалетната.
