Тайният орден полностью

Забави крачка и спря на място, където можеше да почака и в същото време да наблюдава кога ще излезе. Той обаче отмина вратата и продължи към задния вход на заведението.

Ще пуши ли?

Тя така или иначе искаше да бъде с него насаме. Задната уличка беше сравнително подходящо място. Вътре и без това беше твърде шумно. Човек мислите си не можеше да чуе.

Задържа вратата, преди да се затвори зад гърба му, и се измъкна навън.

Дъждът току-що беше спрял и компания от млади мъже и жени пушеха и бъбреха върху мокрия асфалт, Флорентино стоеше до контейнер за смет с гръб към нея. Винаги е бил небрежен към подробностите в занаята им. Академично устроен, рефлексите му на оперативен работник не бяха на необходимото ниво. Колко пъти лично тя се бе опитала да го убеди, че ситуационната ориентация е от огромно значение, но очевидно е било напразно, защото го доближи, без той да усети, че има някой зад гърба му.

— Здравей, Флорентино — поздрави Райън.

Младият мъж погледна през рамо и едва тогава извърна лице към нея.

— Лидия — възкликна той, — какво правиш тук?

— Имам среща с приятел за по питие и си помислих, че може би е навън, за да пуши. Ти какво правиш тук?

— С приятели съм. Пийваме.

— Ъхъ.

— Подстригала си се — отбеляза мъжът. — Добре ти стои. Много дори.

— Благодаря ти. С какво се занимаваш?

— Малко тук, малко там. Нали знаеш?

— Излишно е да ме лъжеш — отвърна Райън. — Знам какво правиш.

— За какво говориш? Какво правя?

— От това, което чух, пътуваш много. Как беше храната в Кипър?

— Кипър ли? Това беше в Гърция, нали?

— Или в Турция. Зависи.

— Да, права си. Нали нямаш нищо против? — извади той пакет цигари от джоба си.

— Не, давай. Знаеш, че е вредно, нали?

Той тупна пакета и улови с устни една от цигарите.

— Все едно чувам майка си.

— Права е — отбеляза Райън и проследи движенията му, докато щракаше запалката. Стори ѝ се, че ръката му едва забележимо трепва.

— Ти как си? — попита той, след като вдиша и издиша дима. — Чух, че все още си в Управлението. Как е сега там?

— Нямам много време, така че защо не поговорим за Кипър? — Прозвуча почти като въпрос, но всъщност не беше.

— Добре. — Погледът му отскочи встрани за части от секундата.

Райън погледна през рамо.

— Чакаш ли някого?

— Аз ли? Не. Един от приятелите ми спомена, че може да излезе също да изпуши една.

— Разкажи ми за Кипър, докато чакаме. — Внезапно усетила някаква тревога, тя додаде: — Не е ли по-добре да влезем вътре?

— Пушенето вътре е забранено — рече той, докато вдишваше за пореден път цигарения дим.

— Като приключим разговора, ще можеш да излезеш пак.

— Не мисля, че идеята ти е добра.

Райън се канеше да попита защо, когато забеляза, че погледът му отново отскача встрани. Този път обаче имаше нещо различно в маниера му, от което кръвта във вените ѝ се вледени.

Тя мигновено се хвърли на земята и тъкмо се извърташе, за да извади своя глок, когато поредица от изстрели огласи тясната уличка.

Райън бе дръпнала Флорентино след себе си на земята и се опитваше да се скрие заедно с него зад контейнера. Пушачите се разбягаха с писъци.

Знаел си!— искаше да изкрещи на Флорентино, но в този миг видя, че той лежи неподвижно на мокрия паваж. На гърдите му и в основата на шията зееха дупки от куршуми. Струя кръв се стичаше от устата му. Когато протегна ръка, за да провери дали има пулс, нови два изстрела проехтяха до контейнера и Райън отскочи назад. Чудесно знаеше, че единственият шанс да се предпазваш по време на престрелка, е като стреляш срещу врага.

Нови два изстрела един след друг, последвани от още два. Нямаше представа колко са нападателите в уличката, но веднага разбра, че единият използва заглушител, а другият — не.

С извадено оръжие се готвеше да надникне иззад контейнера, когато чу гласа на Макгий:

— Идвам към теб. Стой долу. Не стреляй и се готви да тичаш. Разбрано?

— Напълно — отвърна Райън. Оръжието беше плътно до гърдите ѝ, готово за стрелба.

Макгий се приближи безшумно и едва когато бе на крачки от нея, вдигна лек шум с подметките си, давайки ѝ знак за местоположението си. Побутна с крак Флорентино, за да види дали ще помръдне. Без резултат. Най-вероятно беше мъртъв.

Заобиколи контейнера и подаде свободната си ръка на Райън.

— Жив ли е? — попита тя.

— Не мисля — отвърна Макгий.

Райън се наведе, за да огледа обстановката и да провери пулса на бившия си колега.

— Какво стана, по дяволите?

— Поне трима стрелци — отговори Макгий и посочи с пистолета си към телата на земята. Воят на полицейските коли беше вече на по-малко от три пресечки.

— Трябва да тръгваме.

— Провери джобовете им — посочи Райън с глава към телата. — Аз ще видя тези на Флорентино.

— Чиста загуба на време. Да вървим.

— Боб, моля те.

Той само поклати глава и притича до мъртвите мъже. Когато приключи, Райън се присъедини към него. Държеше айфона на Флорентино.

— Това не го взимаме с нас — категоричен беше бившият оперативен на Делта Форс, посочвайки апарата.

— Ще ни проследят по него.

Прав беше.

— Искам само да видя какво има в него и веднага го хвърлям.

— Добре. Само да изчезваме час по-скоро.