— Освен да се отбия отново в онази черква и да запаля свещ, има само едно нещо, което ми идва на ум.
— И какво е то?
От гърдите му се откъсна тежка въздишка.
— Да набележим всички исторически места в Бостън и да се опитаме да предположим къде ще е следващия му удар.
Бетси Мичъл бе опитала всички познати ѝ трикове, за да запази спокойствие. Условията, при които я държаха, бяха ужасни. Малко неща помнеше от отвличането си. Прибираше се от вечеря с приятели. По пътя видя катастрофа и спря, за да помогне. От този миг нататък всичко беше като в мъгла. Най-вероятно я бяха упоили.
Държаха я в голям сандък — нещо като кучешка колиба. Вътре през повечето време беше съвсем тъмно, бяха я и вързали. От време на време на тавана на сандъка се отваряше съвсем малък отвор и оттам пускаха бутилка вода и енергийни блокчета. Не ѝ разрешаваха да се раздвижи, нито да използва тоалетна. Вероятно това беше и целта на найлоновите торбички, които бяха оставени в сандъка. Беше използвала по две и дори три торбички наведнъж, но вътре наистина миришеше ужасно. Можеше само да си представи каква воня се излъчва от нея самата.
Въпреки че бяха я упоили, добре помнеше пронизващата болка в ушите си. Открай време трудно понасяше разликата във височините и когато се налагаше да лети със самолет, винаги носеше специални тапи. Транспортираха я многократно с много спирки. Когато най-сетне стигнаха мястото, което бяха определили, качиха сандъка в някакъв камион. Очевидно с дизелово гориво. Определи го единствено по звука на мотора и миризмата на газовете. Пътува с него известно време до мястото, където се намираше сега.
Без часовник и достъп на дневна светлина нямаше как да определи каква част на денонощието е, нито от колко време я държат тук. Надяваше се да са започнали издирването ѝ, след като не се бе появила на работа в понеделник сутринта. Висш служител на хеджфонд не може да изчезне незабелязано.
Колко пъти се беше проклела, че въпреки настояванията на членовете на борда да ѝ дадат охрана, тя бе отказала. Беше ѝ се сторило нелепо. Да беше Бил Гейтс или Уорън Бъфет, човек да се замисли, но тя беше само Бетси Мичъл. Човек, достъпен за хората, финансово гуру, подкрепящо обществени каузи. Хората не искаха да я нараняват, напротив — по-скоро искаха да я прегръщат. Често дори се шегуваше, че няма спомен кога за последен път висш служител е бил отвлечен в Съединените щати. Ако някой по-осведомен все пак ѝ напомнеше за такива случаи, тя само се засмиваше. Бетси Мичъл се интересуваше единствено от бюджети и крайни сборове, а не от бодигардове. Всичко това бе така до момента, в който не я похитиха.
От малкото, което знаеше за отвличанията, беше сигурна, че щом похитителите ти крият лицата си, това е добър знак. Не желаеха да бъдат разпознати в даден момент.
Когато най-сетне отвориха вратата на сандъка, тя видя над главата си здраво сложен мъж, който бе приклекнал над отвора и размахваше в ръка светеща палка. Беше облечен в гащеризон и на лицето му имаше ухилена маска на Гай фокс, от онези, които привържениците на антикапиталистическите движения обикновено носят.
Маската беше смущаваща, но все пак беше някакъв знак за това с какви хора вероятно си има работа. Ако бяха се поинтересували с какво се занимава тя, което най-вероятно бяха проучили добре, щяха да знаят, че тя подкрепя много каузи, които не противоречат на техните идеи. Определено не беше техен враг. Беше избрана само защото са разчитали, че нейната фирма ще плати откуп. Не беше сложно да се досетиш. Когато икономиката стигне до отчайващи спадове, средствата, които хората използват, често са отчаяни. Дано да има начин да разберат, че тя оценява високо борбата им. При други обстоятелства със сигурност щеше да има възможност да даде своя принос за каузата им.
Сега обаче това нямаше значение. Тя беше техен пленник. И докато изпечената бизнес дама в нея искаше да види ще може ли да ги уговори да я пуснат, нещо в очите на човека зад маската събуди инстинкта ѝ за самосъхранение и ѝ подсказа, че засега е най-добре да си държи езика зад зъбите и да му се подчинява.
Онзи ѝ даде знак с ръка, облечена в ръкавица, да излезе навън. Тя изпълни заповедта.
В ъглите на помещението бяха разхвърляни други светещи палки, от които вътре цареше призрачен сумрак. Трудно ѝ беше да определи къде е попаднала. Мястото беше мръсно, очевидно индустриална постройка, изградена от тухли и бетон.
Щом главата ѝ се подаде над отвора, той сграбчи кичур от гъстата ѝ кестенява коса, изви го и дръпна с такава сила, че тя буквално чу как скалпът ѝ се откъсна от черепа. Извика и мъжът я удари през лицето със светещата палка.
