В която и част на света да се намираше, беше вечер. Инструкциите ѝ бяха съвсем ясни. С ръка първо в десния джоб, а после и в левия, тя бавно се отдалечи от вана. Докато крачеше, повтаряше фразата отново и отново, изпълнена с надежда, че мъжът не я е излъгал:
„Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита“.
— Ето, заповядай — рече Кордеро и подаде на Харват бутилка с вода, която бе купила за него. — Нещо ново?
Той пое водата и докато отвиваше капачката, отвърна:
— Нищо засега. Какво каза командирът на командосите?
— Зададе ми същия въпрос, който чух и преди час — още колко време мисля, че ще чакаме.
— Какво му отговори?
— Да не се тревожи — екипът му ще си е у дома за Коледа.
Харват се усмихна. Тя поне не губеше чувство за хумор, което през последните часове бе започнало да се изчерпва. През целия ден организираха операцията, най-вече координираха действията си с ФБР, чиито агенти непрестанно се свързваха с централата във Вашингтон. По мнението на Харват твърде много време беше отделено на това къде точно ще стои всеки, колко от бостънските полицаи и колко агенти от ФБР ще бъдат цивилни и т.н. Когато най-сетне всичко бе уточнено, беше вече късен следобед.
— Този вид операции са сложно нещо — сподели Харват с Кордеро по повод на разговора ѝ с командира на командосите. — Следеното на покривите на сградите и на прозорците изцежда мозъка ти. Много скоро се изтощаваш така, че като нищо ще изпуснеш нещо. Командирът просто се тревожи дали хората му ще запазят форма.
— Както вече казах, за Коледа ще са по домовете си.
Харват кимна. Всички бяха изнервени. С нетърпение очакваха нещо да се случи. За разлика от другите те имаха възможност да се движат.
Партньорът на Кордеро отговаряше за периодичната смяна на дрехите, така че Харват можеше да влиза и излиза от района с различни облекла. Сал се грижеше и за координацията между цивилните полицаи и агентите на ФБР.
Имаше няколко фалшиви тревоги заради минувачи, напомнящи с нещо външния вид на Джонатан Ренър или Бетси Мичъл. Всеки път всички скачаха в пълна готовност, но бързо се оказваше, че това не са техните обекти, и те се връщаха по местата си.
С напредването на вечерта Харват виждаше как умората започва да се отразява на наблюдателността на Кордеро.
— Какво ще стане, ако по някакъв начин е изтекла информация? — попита по едно време тя. — Ами ако са разбрали, че сме тук в засада?
Харват погледна часовника си.
— Още е рано да се размекваш.
— Не се размеквам. Но може и да съм права.
— Веднъж ми се наложи да стоя легнал в дупка, не по-голяма от багажник на кола, и да чакам един тип да мине. Нямаше кафене наблизо, откъдето да си взема студена напитка, нито чиста тоалетна. За хората от третия свят това тук е почти като в хотел „Риц-Карлтън“.
— Сигурно можеше да е и по-лошо — съгласи се тя.
— Така е. Като например наоколо да пълзят змии или по теб да стрелят от камиони, пълни с въоръжени мъже.
Кордеро го изгледа продължително.
— По някое време ние с теб дълго ще си поговорим кой всъщност си.
Той отпи вода от шишето, след което завинти обратно капачката.
— Трябва да го направим на чаша кафе. Иначе ще заспиш.
— Не знам защо, но се съмнявам, че ще заспя.
Харват се канеше да смени темата, но в този момент нещо изпука в слушалките им. Беше Сал.
— Току-що постъпи информация от един от патрулиращите полицаи в района.
— И каква е тя? — поиска да знае Кордеро.
— Изглежда е намерил няколко картички като онази, която ти откри в склада.
— Къде е той?
— Задръж така, ще го включа на тази честота.
— Говорите със следовател Кордеро — рече Сал след минута.
— Следовател Кордеро? — обади се нечий глас. — Говори полицай Качински.
— Какво имате, Качински?
— Получихме нареждане да си отваряме очите за всичко, на което има череп с кръстосани кости и корона. Открих няколко черни картички с такива рисунки, на обратната страна на които пише:
Харват погледна Кордеро, докато прибираше бутилката с вода в джоба си.
— Къде се намирате? — попита следователката.
— Движа се на север по „Девъншър“ и съм непосредствено до Куейкър Лейн.
— На половин пресечка южно от нас е — обясни тя на Харват.
— Много са — продължаваше Качински. — Все едно пътечка от трохи. Ще ги събера, в случай че потрябват на вашите хора за отпечатъци.
— Полицай Качински — намеси се Харват. — Оставете останалите. Трябва да разберем кой ги пуска.
— Разбрано. Стойте на линия. Ще видя дали мога да разбера.
Кордеро се канеше да тръгне по посока на мястото, но Харват улови ръката ѝ и леко я задържа.
— Вероятно някой се опитва да отклони вниманието ни — предупреди той. — Изчакай секунда.
— Може да нямаме и секунда време — рече тя, докато говореше по радиото с останалите екипи, за да им съобщи какво се случва и да бъдат в готовност.
Почти веднага след това един от командирите на командосите се обади:
