Най-вероятно щяха да се спрат на сандъците, на веригата в стената и на мястото около блузата, дръжките на вратите, ключовете за осветление и повърхностите в тоалетните. За всички останали места беше въпрос на избор, макар процедурата и за полицията, и за ФБР да бе много строга.
Онова, което търсеше, докато се оглеждаше, беше нещо по-необичайно, което не се връзва с мястото.
Този, който е бил тук, вероятно е пристигнал в ранните часове на понеделник сутринта. Само преди два дни. Щом е бил достатъчно небрежен да изпусне картичката, къде още може да се е издънил?
Крадецът на метал бе видял няколко души и това беше потвърждение на теорията им, че зад убиеца има цял екип. Оръжието, което приличало на картечни пистолети, пък беше в подкрепа на хипотезата, че са добре подготвени и най-вероятно са свързани с военни или разузнавателни организации. Като добавим към това и начина по който жертвите бяха убити, особено отрязването на ушите на Клер Маркорт и Кели Дейвис, всичко навеждаше на мисълта, че теорията на Бил Уайс за „Клуба на плувците“ ще се окаже правдоподобна.
Докато крачеше напред-назад из помещението, мисълта на Харват се върна към израза на Джон Ханкок, изписан на обратната страна на картичката. Още докато теглеше чертата с маркера в кабинета на Кордеро, му хрумна, че следващото събитие по хронология би трябвало да е Бостънското клане, но не успя да сподели идеята си заради влизането на шефа на Кордеро.
Ами ако следващото място, където убиецът възнамеряваше да удари, не беше Бостън Комън или Фенюъл Хол, местата, където британските войски са били настанени, а мястото на Бостънското клане?
Колкото повече мислеше, толкова по-силно се затвърждаваше убеждението му, че това ще е така. Текстът от Ханкок трябва да беше свързан със следващото появяване на убиеца.
Оставаше само въпросът дали да продължават да си губят времето тук и да оставят работата да бъде довършена от криминалистите, или да насочат усилията си към следващото място. Всъщност този въпрос изобщо не стоеше.
Той се отказа да оглежда повече и с бързи стъпки се запъти да търси Кордеро. Ако проведяха акцията както трябва, можеха да успеят да заложат и капан и убиецът да се хване.
Единствено кръг от заоблени камъни с гравирана в центъра звезда върху тротоара точно под източния балкон на Олд Стейт Хаус бележеше мястото на Бостънското клане. Това бе една от не толкова впечатляващите, но пък и най-важната от спирките по Пътя на свободата в Бостън — близо четири километра дългата червена линия, която минава през града и свързва шестнайсет важни исторически места на събития, довели до Войната за независимост. Тук, на това място, пет граждани на Бостън били първите, дали живота си в името на американската свобода.
Харват изчака групата туристи да отмине и се обърна към Кордеро и партньора ѝ:
— Символиката тук е на върховно ниво. Тук трябва да е следващата му акция.
— Какво ще кажеш, Сал? — попита следователката.
— Смартфонът ми не е чак толкова умен, че да предсказва какво смята да направи убиецът. Нямам представа.
— Мислиш ли, че могат да замислят нещо в Олд Стейт Хаус? — извърна се тя към Харват. — Някое ново обесване, може би? Така че тялото да увисне от балкона например?
Харват вдигна очи и размишлява известно време.
— Знаем, че обичат да действат късно нощем. Под прикритието на нощта. Не обичат да се излагат на показ. Точно затова акциите при Дървото на свободата и дома на Хъчинсън бяха проведени вътре. Трудно ще убиеш някого на открито.
Партньорът на Кордеро вдигна лице нагоре и огледа офис сградите наоколо.
— Ами ако решат да използват снайпер?
Добро хрумване. Харват не беше помислил за подобна възможност и също огледа сградите. Десетки бяха местата, на които можеше да се настани снайперист. Щеше да е драматично и да привлече вниманието на много хора. Подобна възможност му се стори напълно реална.
Същински адвокат на дявола, той продължи:
— Ако решат да използват снайперист, как ще накарат жертвата да отиде до мястото, което са определили?
— Ако зависеше от мен — започна да размишлява на глас Кордеро, — щях да повикам там полицай.
— Така ли?
— Щях да позвъня на 911 с някаква измислена причина и да изчакам полицая, когото изпратят, да застане точно там, където искам, и тогава да пусна жертвата.
— Като я накараш да си мисли, че я пускаш да си върви? — попита Харват.
— Него или нея — уточни тя. — Не забравяй, че засега липсват един мъж и една жена.
— Именно. И като кажеш на нея или на него, че го пускаш на свобода, ще го оставиш някъде наблизо и ще му кажеш да тича към полицая.
— И тъкмо когато стигне до униформения — обади се партньорът, правейки се, че стреля със снайперистка пушка, — край!
Теорията беше чудесна, но беше само теория. Харват отново вдигна лице към прозорците на сградите. Заслужаваше си да се обмисли.
