Преследвачите пъргаво изкачиха тези осемнадесет стъпала. Горе, над четвъртия етаж, беше вече таванът, към който се извисяваха още безброй стъпала, после следваше малък отвор, ако човек искаше да проникне в него. Капакът на дупката беше залостен.

Тази нечувана по своята дързост постъпка вдигна обществото на крак. Правеха се най-оживени тълкувания. Вестниците й посвещаваха цели броеве. Продавачите кресливо поднасяха нови подробности по улици и площади, цялата столица живееше с тях.

Вълнението достигна своя връх в префектурата.

В единадесет сутринта в кабинета на полицейския префект се състоя заседание. Прасвил също присъствуваше. Началникът на охраната изнесе доклад за разследванията.

Нещата се представяха по следния начин:

Малко преди полунощ някой позвънил в къщата на булевард Араго. Портиерката, която спяла на първия етаж зад бакалницата, се събудила.

Като почукал на вратата й, непознатият казал, че е изпратен от полицията със спешна задача, засягаща утрешното екзекутиране. Веднага щом отворила, той я нападнал, запушил устата й с кърпа и я завързал.

Десет минути по-късно господинът и дамата, които живеели на втория етаж и се връщали у дома си, били хванати от същото лице. Те били заключени в празните бакалии. Същата участ сполетяла наемателя на четвъртия етаж, само че той бил завързан в собствената си стая.

Непознатият се разположил на третия етаж, който бил празен. Той бил вече господар на цялата къща.

— И ето — каза префектът, като се засмя с известна горчивина, — вие всички видяхте. Хитро! Учудва ме само, че той тъй лесно можа да избяга.

— Господин префект, моля да отбележите, че за да подготви своето бягство, той е имал четири часа на разположение, тъй като е бил пълен господар на дома от един часа сутринта.

— И бягството е станало?

— По покривите. Къщата на съседната улица Гласиер са съвсем близо една до друга, тъй че разстоянието между покривите не надминава три метра, при разлика на нивото по-малко от метър.

— Да?

— Нашият човек задигнал една дървена стълба, която му послужила като мост. Като минал от другата страна, на него му е оставало само да намери празна мансарда, за да се вмъкне в някоя къща на улица Гласиер и преспокойно да си отиде с ръце в джобовете.

— Но нали вие бяхте взели необходимите мерки?

— Тези, които вие ми препоръчахте, господин префект. Вчера в продължение на три часа моите агенти претърсваха къщите, за да видят дали в някоя от тях не се крият подозрителни личности. Когато напуснах и последната къща, наредих да блокират квартала. Именно в междината от няколко минути, докато заграждахме улиците, нашият човек е успял да се промъкне.

— Отлично! Разбира се, вие не се съмнявате, че това е Арсен Люпен?

— Няма никакво съмнение. Най-напред, отнася се за съучастниците му. А после… само Арсен Люпен можеше да подготви такъв удар и да го изпълни с такава забележителна дързост.

— В такъв случай?… — промърмори префектът. И като се обърна към Прасвил, продължи:

— Но в такъв случай, господин Прасвил, това Лице, за което ми говорихте и което от снощи пазите в апартамента му на площад Клиши… това лице не е Арсен Люпен?

— Все пак, господин префект, аз твърдя, че то е Арсен Люпен.

— Значи, не са го арестували, когато тази нощ той е напуснал дома си?

— Той не го е напускал.

— О, става много объркано! Много!

— Съвсем просто е, господин префект. Както всички къщи, в които има следи от Арсен Люпен, така и тази на площад Клиши, има два изхода.

— Вие не знаехте ли за това?

— Не. Едва преди малко разбрах, като посетих този дом.

— Никой ли нямаше там?

— Никой. Тази сутрин слугата, на име Ахил, отвел една дама, която живеела с Люпен.

— Как се казва тази дама?

— Не зная — отговори Прасвил, след като едва забележимо се поколеба.

— Но сигурно знаете под какво име е живеел там Люпен?

— Да, под името господин Никол, свободен професор, преподавател на словесните науки.

Когато Прасвил довършваше тези думи, в стаята влезе портиер. Той доложи на префекта, че го викат незабавно в Елисейския дворец, където вече се намирал председателя на републиканския съвет.

— Идвам — казва той и процеди през зъби: — Сега ще се реши съдбата на Жилбер.

Прасвил се осмели да попита:

— Смятате ли, че ще го помилват, господин префект?

— Никога! След цялата снощна история, би било подигравка.

На излизане портиерът беше пъхнал в ръцете на Прасвил малка визитна картичка. Веднага щом я погледна, главният секретар подскочи като ужилен и викна:

— Гръм и мълнии! Това се казва нахалство!

— Какво има? — попита префектът.

— Нищо, нищо, господин префект — отвърна Прасвил. — Едно малко, непредвидено посещение… за което ще имам удоволствието скоро да ви доложа…

Върху визитната картичка, която държеше в ръцете си, беше напечатано следното:

ГОСПОДИН НИКОЛ

свободен професор, преподавател по словесни науки

<p>ГЛАВА XIII</p><p>ПОСЛЕДНАТА БИТКА</p>

В приемната пред кабинета на Прасвил седеше човек с превит гръб и смутен вид. Държеше в ръцете си памучен чадър, силно измачкана шапка и само една ръкавица.

Перейти на страницу:

Похожие книги