Тайнственото око полностью

Преследвачите пъргаво изкачиха тези осемнадесет стъпала. Горе, над четвъртия етаж, беше вече таванът, към който се извисяваха още безброй стъпала, после следваше малък отвор, ако човек искаше да проникне в него. Капакът на дупката беше залостен.

Тази нечувана по своята дързост постъпка вдигна обществото на крак. Правеха се най-оживени тълкувания. Вестниците й посвещаваха цели броеве. Продавачите кресливо поднасяха нови подробности по улици и площади, цялата столица живееше с тях.

Вълнението достигна своя връх в префектурата.

В единадесет сутринта в кабинета на полицейския префект се състоя заседание. Прасвил също присъствуваше. Началникът на охраната изнесе доклад за разследванията.

Нещата се представяха по следния начин:

Малко преди полунощ някой позвънил в къщата на булевард Араго. Портиерката, която спяла на първия етаж зад бакалницата, се събудила.

Като почукал на вратата й, непознатият казал, че е изпратен от полицията със спешна задача, засягаща утрешното екзекутиране. Веднага щом отворила, той я нападнал, запушил устата й с кърпа и я завързал.

Десет минути по-късно господинът и дамата, които живеели на втория етаж и се връщали у дома си, били хванати от същото лице. Те били заключени в празните бакалии. Същата участ сполетяла наемателя на четвъртия етаж, само че той бил завързан в собствената си стая.

Непознатият се разположил на третия етаж, който бил празен. Той бил вече господар на цялата къща.

— И ето — каза префектът, като се засмя с известна горчивина, — вие всички видяхте. Хитро! Учудва ме само, че той тъй лесно можа да избяга.

— Господин префект, моля да отбележите, че за да подготви своето бягство, той е имал четири часа на разположение, тъй като е бил пълен господар на дома от един часа сутринта.

— И бягството е станало?

— По покривите. Къщата на съседната улица Гласиер са съвсем близо една до друга, тъй че разстоянието между покривите не надминава три метра, при разлика на нивото по-малко от метър.

— Да?

— Нашият човек задигнал една дървена стълба, която му послужила като мост. Като минал от другата страна, на него му е оставало само да намери празна мансарда, за да се вмъкне в някоя къща на улица Гласиер и преспокойно да си отиде с ръце в джобовете.

— Но нали вие бяхте взели необходимите мерки?

— Тези, които вие ми препоръчахте, господин префект. Вчера в продължение на три часа моите агенти претърсваха къщите, за да видят дали в някоя от тях не се крият подозрителни личности. Когато напуснах и последната къща, наредих да блокират квартала. Именно в междината от няколко минути, докато заграждахме улиците, нашият човек е успял да се промъкне.

— Отлично! Разбира се, вие не се съмнявате, че това е Арсен Люпен?

— Няма никакво съмнение. Най-напред, отнася се за съучастниците му. А после… само Арсен Люпен можеше да подготви такъв удар и да го изпълни с такава забележителна дързост.

— В такъв случай?… — промърмори префектът. И като се обърна към Прасвил, продължи:

— Но в такъв случай, господин Прасвил, това Лице, за което ми говорихте и което от снощи пазите в апартамента му на площад Клиши… това лице не е Арсен Люпен?

— Все пак, господин префект, аз твърдя, че то е Арсен Люпен.

— Значи, не са го арестували, когато тази нощ той е напуснал дома си?

— Той не го е напускал.

— О, става много объркано! Много!

— Съвсем просто е, господин префект. Както всички къщи, в които има следи от Арсен Люпен, така и тази на площад Клиши, има два изхода.

— Вие не знаехте ли за това?

— Не. Едва преди малко разбрах, като посетих този дом.

— Никой ли нямаше там?

— Никой. Тази сутрин слугата, на име Ахил, отвел една дама, която живеела с Люпен.

— Как се казва тази дама?

— Не зная — отговори Прасвил, след като едва забележимо се поколеба.

— Но сигурно знаете под какво име е живеел там Люпен?

— Да, под името господин Никол, свободен професор, преподавател на словесните науки.

Когато Прасвил довършваше тези думи, в стаята влезе портиер. Той доложи на префекта, че го викат незабавно в Елисейския дворец, където вече се намирал председателя на републиканския съвет.

— Идвам — казва той и процеди през зъби: — Сега ще се реши съдбата на Жилбер.

Прасвил се осмели да попита:

— Смятате ли, че ще го помилват, господин префект?

— Никога! След цялата снощна история, би било подигравка.

На излизане портиерът беше пъхнал в ръцете на Прасвил малка визитна картичка. Веднага щом я погледна, главният секретар подскочи като ужилен и викна:

— Гръм и мълнии! Това се казва нахалство!

— Какво има? — попита префектът.

— Нищо, нищо, господин префект — отвърна Прасвил. — Едно малко, непредвидено посещение… за което ще имам удоволствието скоро да ви доложа…

Върху визитната картичка, която държеше в ръцете си, беше напечатано следното:

В приемната пред кабинета на Прасвил седеше човек с превит гръб и смутен вид. Държеше в ръцете си памучен чадър, силно измачкана шапка и само една ръкавица.