— На Церсей? Още по-глупаво. Сестра ми иска само главата ми, а ти имаш хубав остър меч. Защо не приключим с този фарс и да си го спестим и двамата?
Рицарят се засмя.
— Това някаква джуджешка хитрина ли е? Молиш за смърт с надеждата да те оставя жив? — Тръгна към вратата. — Ще ти донеса нещо от кухните.
— Колко мило от твоя страна. Ще изчакам тук.
— Знам. — Рицарят излезе и заключи вратата с тежък железен ключ. Търговският дом беше прочут с ключалките си. „Здрави като в тъмница — помисли джуджето с горчивина. — Но поне ги има прозорците.“
Знаеше, че шансовете му да се измъкне от оковите са повече от нищожни, но все пак се почувства длъжен да опита. Усилията му да издърпа ръката си през букаите само ожулиха още кожа и китката му стана хлъзгава от кръв, а колкото и да дърпаше и извиваше, не можа да изкърти желязната халка от стената. „Майната му на това“, реши той и се отпусна на гръб, колкото позволяваха веригите му. Краката му бяха започнали да изтръпват. Тази нощ щеше да е адски неудобна. „Първата от много, не се съмнявам.“
В стаята беше душно, тъй че рицарят бе отворил капаците, та вятърът да лъха през тях. Макар да беше под стрехите, стаята за щастие беше ъглова и имаше два прозореца. Единият гледаше към Дългия мост и ограденото с черна стена лоно на Стар Волантис отвъд реката. Другият беше над площада долу. „Рибарският площад“ го бе нарекъл Мормон. Стегнат като веригите си, Тирион откри, че може да гледа навън през втория, като се подпре на хълбок и остави желязната халка да крепи тежестта му. „Не е толкова високо като небесните килии на Лиза Арин, но ще съм също толкова умрял. Може би ако бях пиян…“
Дори по това време площадът бе пълен с хора, вдигащи весела врява пийнали моряци, курви, дебнещи за клиентела, търговци, тръгнали по сделки. Червена жрица мина през навалицата, придружена от дузина послушници с факли, халатите им шумоляха около глезените. Двама играчи на киваси водеха война пред една кръчма. До масата им стоеше роб, вдигнал фенер над игралното табло. Жена запя някъде. Думите бяха чужди за Тирион, но мелодията бе тъжна. „Ако знаех за какво пее, може би щях да заплача.“ По-наблизо около двама жонгльори, които си хвърляха горящи факли из въздуха, се трупаше тълпа.
Похитителят му се върна с две халби и печена патица. Затвори вратата с ритник, разкъса патицата на две и метна половината на Тирион. Той понечи да я сграбчи във въздуха, но веригите му попречиха. Птицата го удари в слепоочието, хлъзна се гореща и мазна по лицето му и се наложи да клекне и да се протегне за нея с дрънчене на букаите. Хвана я на третия опит и я разкъса доволно със зъби.
— Малко ейл да преглътна?
Мормон му подаде халба.
— Почти цял Волантис се напива, защо не и ти?
Ейлът също беше сладък. Имаше вкус на плодове. Тирион удари здрава глътка и се оригна доволно. Халбата беше калаена, много тежка. „Опразвам я и я хвърлям по главата му — помисли той. — Ако имам късмет, може да му пръсне черепа. Ако имам много късмет, няма да го улучи и ще ме пребие до смърт.“ Удари нова глътка.
— Днес да не е някой свят ден?
— Третият ден на изборите им. Последният от десет. Десет дни лудост. Паради с факли, глумци, менестрели и танцьори, улични храбреци, които се бият в смъртоносни дуели за честта на кандидатите си, слонове с имената на кандидат-триарси, изписани на хълбоците. Онези жонгльори долу играят за Метисо.
— Напомни ми да гласувам за някой друг. — Тирион облиза мазното от пръстите си. Долу тълпата хвърляше монети на жонгльорите. — Всички ли кандидат-триарси осигуряват представления?
— Всеки прави каквото смята, че ще му спечели гласове — каза Мормон. — Храна, пиене, зрелища… Алиос прати сто млади робини по улиците да спят с избирателите.
— Аз съм за него — реши Тирион. — Доведи ми млада робиня.
— Те са за свободно родени волантинци с достатъчно имот, за да гласуват. Малкото скъпоценни гласоподаватели западно от реката.
— И това продължава десет дни? — Тирион се засмя. — Може и да ми хареса, макар че трима крале са твърде много. Опитвам се да си представя как управлявам Седемте кралства с милата ми сестра и храбрия ми брат до мен. Един от нас би убил другите двама в рамките на година. Изненадан съм, че тези триарси не правят същото.
— Някои са се опитвали. Може би те са умните, а ние глупавите. Волантис е познал доста глупости, но никога не е търпял момче триарх. Всеки път, когато са избирали някой луд, колегите му са го удържали, докато му изтече годината. Помисли си за умрелите, които можеше все още да са живи, ако Лудия Ерис имаше двама колеги крале да споделят властта.
„Вместо тях имаше баща ми“, помисли Тирион.
— Някои в Свободните градове смятат всички нас оттатък Тясното море за диваци — продължи рицарят. — Тези, които не ни смятат за деца, плачещи за силна бащина ръка.
— Или майчина? — „На Церсей ще ѝ хареса това. Особено като ѝ поднесе главата ми.“ — Ти май добре познаваш този град.
