Сир Джора зае маса в едно тихо кътче и поръча храна и пиене. Закусиха с мека питка, розов хайвер, сладка наденичка и пържени скакалци и ги отмиха с горчиво-сладък черен ейл. Тирион ядеше като невидял.
— Добър апетит имаш — отбеляза рицарят.
— Чувал съм, че храната в пъкъла е развалена. — Тирион хвърли поглед към вратата, през която току-що беше влязъл някакъв мъж, висок и изгърбен, с остра брада, оплескана в мораво. „Някой търговец от Тирос.“ С него отвън нахлуха звуци: крясъците на чайки, женски смях, гласовете на продавачите на риба. За миг му се стори, че зърна Илирио Мопатис, но беше само едно от джуджетата слонове, минало покрай входната врата.
Мормон намаза розов хайвер на парче питка и отхапа.
— Очакваш ли някого?
Тирион сви рамене.
— Никога не знаеш кого може да донесе вятърът. Истинската ми любов, призрака на баща ми, патица. — Лапна един скакалец и го схруска. — Не е лошо. Като за буболечка.
— Снощи приказките тук бяха само за Вестерос. Някакъв прокуден лорд наел Златната дружина, за да му върнат земите. Половината капитани във Волантис се стичат нагоре по реката към Волон Терис, за да му предложат корабите си.
Тирион тъкмо беше лапнал още един скакалец и за малко да се задави. „Подиграва ли ми се? Колко може да знае за Гриф и Егон?“
— Мамка му. Мислех да наема Златната дружина да ми върне Скалата на Кастърли. — „Би ли могло да е някоя маневра на Гриф, съзнателно разпространяване на лъжливи сведения? Освен ако…“ Възможно ли беше хубавото принцче да е захапало стръвта? Да ги е обърнал на запад вместо на изток, да е изоставил надеждите си да се ожени за кралица Денерис? „Да изостави драконите… би ли позволил Гриф това?“ — С радост бих те наел и теб, сир. Тронът на баща ми е мой по право. Закълни ми меча си и щом си го върна, ще те удавя в злато.
— Видях веднъж един как го удавиха в злато. Не беше хубава гледка. Ако изобщо получиш меча ми, ще е през задника ти.
— Сигурен лек против запек — каза Тирион. — Просто попитай баща ми. — Пресегна се за халбата си и загълта бавно, да прикрие онова, което може би издаваше лицето му. Трябваше да е военна хитрост, измислена да приспи подозренията на волантинците. „Качваш мъжете на борда с този лъжлив претекст и пленяваш корабите, щом излезеш в открито море. Това ли е планът на Гриф?“ Можеше да успее. Златната дружина бяха десет хиляди бойци, опитни и дисциплинирани. „Няма моряци с тях обаче. Гриф ще трябва да държи меч на гърлото на всеки, а стигнат ли Робския залив и наложи ли се да се бият…“
Слугинчето се върна.
— Вдовицата ще ви приеме следващ, благородни сир. Носите подарък за нея, нали?
— Да. Благодаря ти. — Сир Джора пъхна монета в ръката на момичето и го отпрати.
Тирион се намръщи.
— Чия вдовица?
— Вдовицата на брега. Източно от Ройн я наричат и курвата на Вогаро, макар и никога в лицето.
На джуджето не му стана по-ясно.
— А Вогаро е…?
— Слон, седем пъти триарх, много богат, сила на пристанището. Докато други строяха кораби и ги пускаха да плават, той строеше кейове и складове, уговаряше товари, обменяше пари, застраховаше собственици на кораби срещу рисковете на морето. И с роби търгуваше също. Когато една робиня му завъртя главата, креватна робиня, обучена в Юнкай в изкуството на седемте въздишки, беше голям скандал… още по-голям скандал беше, когато я освободи и я взе за съпруга. След като той умря, тя продължи начинанията му. Никой освободен не може да живее зад Черната стена, тъй че тя се принуди да продаде имението на Вогаро. Пренесе се в Търговския дом. Това беше преди трийсет и две години. Тук е и до ден-днешен. Онази зад тебе, в дъното покрай двора, приема хора на обичайната си маса. Не поглеждай натам. Сега има някой с нея. Като приключи, ще е наш ред.
— И как ще ти помогне тази стара брантия?
Сир Джора стана.
— Гледай и ще видиш. Онзи си тръгва.
Тирион скочи от стола си с дрънчене на желязо. „Това сигурно ще е поучително.“
Нещо лисиче имаше в позата на жената, седнала в ъгъла си, и нещо змийско в очите ѝ. Бялата ѝ коса бе толкова оредяла, че розовото на черепа прозираше. Под едното си око още носеше смътни белези от ножа, изрязал татуираните сълзи. Останките от сутрешната ѝ храна бяха осеяли масата: глави от сардини, костилки от маслини, корички от пита. Тирион не пропусна да забележи колко добре е избрана „обичайната ѝ маса“: плътен каменен зид зад гърба ѝ, обрасъл с листа алков за влизания и излизания, съвършен изглед към входната врата на хана, и в същото време толкова скрита в сянката, че самата тя едва се виждаше.
Видът му предизвика усмивката на старицата.
— Джудже — измърка тя с глас колкото тих, толкова и злобен. Говореше на Общата реч със съвсем лек акцент. — Волантис е завзет от джуджета напоследък, изглежда. Това прави ли фокуси?
„Да — искаше му се да отвърне. — Дай ми арбалет и ще ти покажа любимия си.“
— Не — отвърна сир Джора.
— Жалко. Някога имах един маймун, който можеше да прави всякакви хитри номера. Твоето джудже ми напомня за него. Той ли е подаръкът?
— Не. Донесох ти ето това.
