Танц с дракони полностью

— А би трябвало. Страхът е това, което пази човек жив в този свят на коварство и измама. Дори тук в Бароутън враните кръжат и чакат да пируват с плътта ни. На Кервин и Толхарт не може да се разчита, дебелият ми приятел лорд Виман крои измяна, а Курвенската напаст… Ъмбър може да изглеждат прости, но и на тях не им липсва хитрост. Рамзи би трябвало да се бои от всички, като мен. Другия път като го видиш, му го кажи това.

— Да му кажа… да му кажа да го е страх? — На Смрад му призля от самата мисъл за това. — М’лорд, ако… ако го направя, той ще…

— Знам. — Лорд Болтън въздъхна. — Кръвта му е лоша. Трябва да се лекува с пиявици. Пиявиците изсмукват лошата кръв, целия гняв и болката. Никой човек не може да мисли добре, ако е толкова изпълнен с гняв. Рамзи обаче… покварената му кръв би отровила даже пиявици, опасявам се.

— Той е единственият ви син.

— Засега. Имах друг, някога. Домерик. Кротко момче, но без грешка. Служи четири години като паж на лейди Дъстин и три в Долината като скуайър на лорд Редфорт. Свиреше на арфа, четеше истории и препускаше като вятъра. Коне… момчето беше лудо по коне, лейди Дъстин ще ти каже. Дори дъщерята на лорд Рикард не можеше да го надбяга, а тя беше наполовина кон, сериозно. Редфорт каза, че показвал обещаващ талант в турнирите. Един добър борец в рицарски турнири трябва да е голям ездач първо.

— Да, м’лорд. Домерик. Аз… Чувал съм името му…

— Рамзи го уби. Болест на червата, казва майстер Ътър, но според мен е отрова. В Долината Домерик се беше радвал на компанията на синовете на Редфорт. Искаше да има брат до себе си, тъй че препусна към Плачеща вода да потърси копелето ми. Забраних му, но Домерик беше пораснал мъж и си мислеше, че знае повече от баща си. Сега кокалите му лежат под Дредфорт с кокалите на братята му, които умряха още в люлката, а аз останах с Рамзи. Кажете ми, милорд… ако родоубиецът е прокълнат, какво да прави бащата, когато един син убие друг?

Въпросът го уплаши. Веднъж беше чул Кожаря да казва, че Копелето е убил законния си брат, но изобщо не беше посмял да го повярва. „Може да греши. Братята умират понякога, но това не значи, че са ги убили. Моите братя умряха, но не ги убих аз.“

— Милорд има нова жена, която да му даде синове.

— Виж, това страшно ще му хареса на копелето ми! Лейди Валда е Фрей и усещам, че е плодовита. Взех странно да се привързвам към дебелата си женичка. Двете преди нея не издаваха звук в леглото, но тая скимти и тръпне. Намирам го за доста привлекателно. Ако започне да ми тръска синове, както мушка сладки с мармалад, скоро Дредфорт ще се задръсти с Болтъновци. Рамзи ще ги убие всичките, разбира се. Толкова по-добре. Няма да доживея достатъчно, за да видя нови синове възмъжали, а момчета лордове са проклятие за всеки дом. Валда обаче ще скърби, като ги види мъртви.

Гърлото на Смрад беше пресъхнало. Чуваше вятъра, който тресеше голите клони на брястовете от двете страни на улицата.

— Милорд, аз…

— М’лорд, забрави ли?

— М’лорд. Ако може да попитам… защо ме взехте? Не съм от полза за никого, аз дори не съм човек, прекършен съм и… миризмата…

— Една баня и смяна на дрехите и ще замиришеш по-хубаво.

— Баня? — Стомахът му се сви. — Аз… по-скоро не, милорд. Моля ви. Имам… рани и… тези дрехи, лорд Рамзи ми ги даде, той… каза никога да не ги свалям, освен ако той не заповяда…

— Носиш дрипи — каза лорд Болтън, много търпеливо. — Мръсни неща, съдрани и оцапани, и вмирисани на кръв и пикня. И тънки. Сигурно ти е студено. Ще те облечем в хубава вълна, мека и топла. Може би наметало, обшито с кожа. Би ли ти харесало?

— Не. — Не можеше да позволи да му вземат дрехите, които му беше дал лорд Рамзи. Не можеше да позволи да го видят.

— Би ли предпочел да се облечеш в коприна и кадифе? Някога си падаше по тях, доколкото помня.

— Не — настоя той с изтънял глас. — Не, само тези дрехи искам. Дрехите на Смрад. Аз съм Смрад, римува се с дерат. — Сърцето му биеше като барабан, гласът му бе изтънял до уплашено писукане. — Не искам баня. Моля ви, м’лорд, не ми взимайте дрехите.

— Няма ли да ни позволиш да ги изперем поне?

— Не. Не, м’лорд. Моля ви! — Притисна туниката си с две ръце до гърдите си и се изгърби в седлото, почти уплашен, че Рууз Болтън може да заповяда на охраната си да му смъкнат дрехите още тук, на улицата.

— Както искаш. — Светлите очи на Болтън изглеждаха празни на лунната светлина, сякаш зад тях нямаше никой. — Не ти мисля злото, знаеш ли. Дължа ти много и много.

— Нима? — Нещо в него крещеше: „Това е капан, той си играе с теб, синът е просто сянката на бащата.“ Лорд Рамзи непрекъснато си играеше с надеждите му. — Какво… какво ми дължите, м’лорд?

— Севера. Старките бяха свършили и орисани в нощта, когато взе Зимен хребет. — Махна небрежно с бледата си ръка. — Всичко това е само дърлене над плячката.