— Аз не — каза Тирион. — За мене е само заради маслините. Макар да се боя, че може да остарея и да умра, преди да опитам една. Бих могъл да припкам като кученце по-бързо, отколкото плаваме. Кажи ми, Селесори Коран триарх ли е бил, или костенурка?
Червеният жрец се изкиска.
— Нито едното, нито другото.
„Кралска ръка?“ Това го развесели.
— А
Мокоро се пипна по носа.
— Надарен с приятен аромат. Уханен ли ще е по вашему? Цветист?
— Значи, „Селесори Коран“ значи „Вмирисаният стюард“ общо взето?
— „Ухаещият стюард“ по-скоро.
Тирион се ухили.
— Мисля да се спра на „Миризливко“. Но искрено ти благодаря за урока.
— Радвам се, че съм те просветлил. Може би някой ден ще ми позволиш да те поуча и в истината на Р’хлор.
— Някой ден. — „Когато бъда глава на кол.“
Дупката, която делеше със сир Джора, можеше да се нарече „каюта“ само от учтивост: във влажния тъмен и вмирисан килер едва имаше място да се окачат два хамака, един над друг. Завари Мормон изпружен в долния, полюшваше се бавно с движението на кораба.
— Момичето най-после си показа носа на палубата — каза му Тирион. — Само един поглед към мен и изприпка обратно долу.
— Не си хубава гледка.
— Не можем всички да сме красавци като теб. Момичето е объркано. Не бих се изненадал, ако се е промъквала, за да скочи през борда и да се удави.
— Горкото същество. Казва се Пени впрочем.
— Знам ѝ името. — Мразеше името ѝ. Брат ѝ си бе отишъл с името Грош, макар истинското му име да беше Опо. „Грош и Пени. Най-малките монети, с най-нищожната цена, а още по-лошото е, че сами са си избрали имената.“ — Както и да се казва, има нужда от приятел.
Сир Джора се надигна в хамака си.
— Ами сприятели се с нея тогава. Ожени се за нея, все ми е тая.
— Които си приличат, се привличат, това ли ти е идеята? Да не си решил да намериш мечка за себе си, сир?
— Ти настоя да я вземем тук.
— Казах, че не можем да я изоставим във Волантис. Не значи, че искам да я чукам. Тя ме иска мъртъв, забрави ли? Аз съм последното същество, с което ще иска да се сприятели.
— И двамата сте джуджета.
— Да, както и брат ѝ, когото убиха, защото някакви пияни тъпаци са го взели за мен.
— Виновен се чувстваш, а?
— Не. — Тирион настръхна. — Имам достатъчно грехове, за които да отговарям, не ми трябва и този. Може да съм хранил някакви лоши чувства към нея и брат ѝ за ролята, която играха в нощта на сватбата на Джофри, но изобщо не съм им желаел злото.
— Ти си едно безвредно същество, несъмнено. Невинен като агънце. — Сир Джора стана от хамака. — Момичето е твое бреме. Целуни я, убий я или я отбягвай, както искаш. Мен не ме засяга. — Провря се покрай Тирион и излезе.
„Два пъти прокуден, и нищо чудно — помисли Тирион. — И аз щях да го изгоня, ако можех. Студен, мрачен, навъсен, глух за всякакъв хумор. И това са добрите му черти.“ Сир Джора прекарваше повечето си будни часове, като крачеше напред-назад на бака или подпрян на перилото и загледан над морето. „Гледа за сребърната си кралица. Гледа за Денерис и му се иска корабът да плава по-бързо. Е, може би и аз щях да правя същото, ако Тиша ме чакаше в Мийрийн.“
Възможно ли беше курвите да отиват в Робския залив? Едва ли. Според това, което беше чел, робските градове бяха мястото, където се правеха курви. „Мормон би трябвало да си купи една.“ Една хубава робиня можеше да направи чудеса, за да подобри настроението му… особено със сребриста коса, като курвата, дето се друсаше на члена му в Селхорис.
По реката му се бе налагало да търпи Гриф, но там поне го разсейваше загадката около истинската самоличност на капитана, както и по-приятното съжителство с останалите от малката компания. На кога, уви, всеки беше точно това, което изглеждаше, че е, и никой не беше особено приятен, и само червеният жрец беше интересен. „Той и може би Пени. Но момичето ме мрази, и би трябвало.“
Животът на борда на „Селесори Коран“ беше доста скучен, както бе открил Тирион. Най-забавната част в ежедневието му бе да боцка пръстите на краката си с нож. По реката бе имало чудеса за гледане: гигантски костенурки, рухнали градове, каменни хора, голи септи. Човек никога не знаеше какво може да дебне на следващия завой. Дните и нощите в морето бяха едни и същи. След като напусна Волантис, когът отначало плаваше покрай брега, тъй че Тирион можеше да зяпа отминаващата суша, да гледа облаци и морски птици, издигащи се от каменни стръмнини и порутени наблюдателни кули, да брои голи кафяви островчета, докато се плъзгаха покрай тях. Видя и много други кораби: рибарски лодки, търговски гемии, горди галери с греблата им, млатещи вълните на бяла пяна. Но щом навлязоха в по-дълбоки води, нямаше нищо освен море и небе, въздух и вода. Водата приличаше на вода. Небето приличаше на небе. Понякога имаше облак. „Твърде много синьо.“
