— Ще сме доволни с каквато част прецените, че е честно. Но ако ми е позволено да дам съвет, няма да е добре да сте прекалено милостиви с тези Блекууд. Измяната тече в кръвта им. Преди андалите да дойдат във Вестерос, домът Бракън е управлявал тази река. Били сме крале, а Блекууд — наши васали, но са ни предали и са узурпирали короната. Всеки от Черния лес е роден обърни-плащ. Ще е добре да го помните, когато им предлагате условия.
— О, ще го запомня — обеща Джайм.
После поеха към портите на Гарваново дърво. Пек яздеше пред него със знаме на мира. Джайм дръпна юздите на Чест на ръба на рова, дълбок и укрепен с камъни, зелените води бяха задръстени от мръсотии. Тъкмо да заповяда на сир Кенос да надуе рога на Херок, когато подвижният мост започна да се спуска.
Лорд Титос Блекууд го посрещна във външния двор, яхнал дестриер, мършав като него самия. Много висок и много слаб, владетелят на Гарваново дърво имаше клюнест нос, дълга коса и опърпана посребряла брада, с повече сребро, отколкото черно. Сребърният обков на гръдната му лъскава алена броня показваше бяло дърво, голо и мъртво, обкръжено от ято ониксови гарвани в полет. На раменете му висеше наметало от гарванови пера.
— Лорд Титос — каза Джайм.
— Сир.
— Благодаря, че ми позволихте да вляза.
— Няма да твърдя, че сте добре дошъл. Нито ще отрека, че се надявах да дойдете. Тук сте за меча ми.
— Тук съм, за да сложим край на всичко това. Хората ви се сражаваха доблестно, но войната за вас е загубена. Готов ли сте да се покорите?
— На краля. Не на Джонос Бракън.
— Разбирам.
Блекууд за миг се поколеба.
— Желаете ли да сляза от коня и да коленича пред вас тук и сега?
Сто очи ги гледаха.
— Вятърът е студен, а дворът е кален — каза Джайм. — Можете да направите колениченето на килима в дневната си, след като се разберем по условията.
— Галантно от ваша страна — отвърна лорд Титос. — Заповядайте, сир. Замъкът ми може да е останал без храна, но не и без гостоприемство.
Дневната на Блекууд беше на втория етаж на дървената цитадела. В камината гореше огън. Помещението беше голямо и просторно, греди от тъмен дъб крепяха високия таван. Дебели гоблени покриваха стените, а две широки резбовани врати предлагаха изглед към гората на боговете. През дебелите ромбовидни жълти стъкла Джайм успя да зърне клоните на дървото, от което замъкът носеше името си. Беше язово дърво, древно и гигантско, десет пъти по-голямо от това в Каменните градини в Скалата на Кастърли. Това дърво обаче беше голо и мъртво.
— Бракън са го отровили — каза домакинът му. — От хиляда години не е пускало и един лист. След още хиляда ще стане на камък според майстерите. Язовите дървета не гният.
— А гарваните? — попита Джайм. — Те къде са?
— Идват привечер и спят цяла нощ. Стотици. Покриват дървото като черни листа, всяка клонка и клон. Идвали са от хиляди години. Как или защо, никой не може да каже, но дървото ги привлича всяка вечер. — Блекууд се отпусна в един стол с висок гръб. — Заради честта, трябва да попитам за васалния си господар.
— Сир Едмур е на път за Скалата на Кастърли като мой пленник. Жена му ще остане в Близнаците, докато се роди детето им. След това тя и бебето ще се съберат с него. Стига да не се опита да избяга или да крои бунт, Едмур го чака дълъг живот.
— Дълъг и горчив. Живот без чест. До деня на смъртта му хората ще казват, че го е било страх да се бие.
„Несправедливо — помисли Джайм. — За детето си се боеше. Знаеше чий син съм по-добре от собствената ми леля.“
— Изборът беше негов. Чичо му щеше да ни нападне.
— Тук съм съгласен. — Гласът на Блекууд не издаде нищо. — Какво направихте със сир Бриндън, ако може да попитам?
— Предложих му да облече черното. Но той избяга. — Джайм се усмихна. — Да не би да ви е гост случайно?
— Не.
— Щяхте ли да ми кажете, ако беше?
Този път бе ред на Титос Блекууд да се усмихне.
Джайм сбра дланите си, златната в живата.
— Може би е време да обсъдим условията.
— Тук ли падам на колене?
— Ако искате. Или можем да кажем, че сте го направили.
Лорд Блекууд остана в стола си. Скоро стигнаха до споразумение по главните точки: признание, клетва за вярност, опрощение и определена сума в злато и сребро, която да се изплати до еди-кога си.
— Кои земи ще поискате? — попита лорд Титос и след като Джайм му връчи картата, я погледна и се изсмя. — Разбира се. Обърни-плащът трябва да си получи наградата.
— Да, но по-малка, отколкото си представя, за по-малка услуга. С коя от тези земи ще сте склонен да се разделите?
Лорд Титос помисли за миг.
— Дървен плет, Хълма на арбалета и Копчило.
— Развалина, хълм и няколко колиби? Стига, милорд. Все пак трябва да пострадате заради измяната си. Той ще поиска поне една от мелниците. — Мелниците бяха ценен източник на данък. Лордът получаваше една десета от зърното, което мелеха.
— Господарска мелница тогава. Мляно зърно е наша.
— И още едно село. Каменни грамади?
— Имам предци, погребани под камъните на Грамадите. — Погледна отново картата. — Дайте му Медено дърво и пчелините му. Да надебелее и да му изгният зъбите от толкова сладко.
