Отдавна погребана тайна попада в ръцете на отмъстителен гений!Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
На Пако Игнасио Тайбо, Хусто Васко и екипажа на „Семана Негра“.
Чу се едно… дзън.
Единичен самотен звук в до мажор — дзън! — и това беше. Идваше някъде отзад, откъм задната част на фюзелажа, и за миг напомни на Майк Бърк за генералната репетиция на братовата му сватба. Същият звук се бе разнесъл, когато баща му почука с лъжица по чашата си, за да вдигне тост в чест на младоженците.
Дзън!
Смешно, като си помислиш.
Само че не беше. Макар хеликоптерът да беше френски (и по-точно едномоторен „Екюрюил В-2“), на борда му нямаше кристални чаши за шампанско. Звукът беше знак за нещо друго — например, че една от перките на задния ротор е била ударена от деветмилиметров куршум, пречупила се е надве и е изхвърчала. Поне за това се сети Бърк. Дзън!
Обърна се, свъсил вежди, към пилота, новозеландец на име Рубини.
— Ти не?…
Красивият новозеландец се ухили.
— Нямай грижа, брато!
В същия миг хеликоптерът се килна силно надясно, започна да губи височина и да се върти по спирала. Лицето на Рубини пребледня, а ръцете му заиграха по контролните уреди. Бърк ахна и стисна до болка страничните облегалки на седалката си.
Само за миг животът му — целият му живот — се изниза като на лента пред очите му на фона на шеметния кръг от гора и небе. Стотици сцени се изредиха една по една, докато хеликоптерът се спускаше с друсане по невидима стълба към стената от дървета.
За няколкото секунди, през които машината изгуби сто и петдесет метра от летателната си височина, Бърк си спомни всичките си домашни любимци, всички момичета, които беше целувал, всяка къща, апартамент, учител, приятел и пейзаж, които беше виждал някога. „Не се сърди, човече“ и „Монопол“. Коледни лампички и тамян, меланхоличният джаз на Чет Бейкър и сергиите по брега на Сена. Собственото му минало го заля като вълна, която сякаш никога нямаше да се отлее. Докато хеликоптерът цепеше низходящо въздуха, той си спомни зората, сипваща се зад Адамс Пийк в Шри Ланка, спомни си и трите точки, които беше отбелязал срещу колежанския отбор на „Парк Хай“, как топката разтърси обръча две секунди преди края на срещата… и купона след това. Късметлийски изстрел, да, но… благодаря ти, Господи!
Лицето на майка му се появи като дъждовна пелена между него и висотомера, отдавна забравени стихове притичаха през главата му, а кабинката се изпълни с ухание на гардении… Гардении?
Пилотът крещеше. Не, по-скоро пищеше. „Пилотът пищи“, помисли си Бърк.
Не че можеше да направи нещо по въпроса. Спускаха се твърде бързо, буквално падаха, и само чудо можеше да ги спаси. Бърк не вярваше в чудеса, затова седеше на мястото си и слушаше като хипнотизиран тънкото гласче, което изчиташе в главата му текста на некролог:
Когато колесникът на хеликоптера обърса върховете на дърветата, Бърк видя как бъдещето му се смалява шеметно от петдесетина години до пет секунди. Въпреки това спомените продължаваха да прииждат… но по-скорошни.
Снощи беше излязъл да удари по няколко бири с Рубини. Накрая се озоваха в караоке бара на хотел „Мамба Пойнт“. Бърк изпя „Звездите на Калифорния“ и бе освиркан от неколцина типове в униформи на либерийската мисия към ООН. Но явно се беше представил прилично, защото се прибра с агрономка от славянски произход на име Урсула, която се славеше (и с право) като последната естествена блондинка в Монровия. Сигурно още спеше в стаята му, точно както я беше оставил, с извити над главата ръце като филмова звезда, която позира пред фотоапаратите.
Вихрушка от клони шибна предното стъкло и Бърк преживя катарзис. Не деветмилиметров куршум щеше да го убие. Застигнала го беше приливна вълна от лоша карма, натрупана през годините, в които бе фотографирал хора при ужасни обстоятелства. Каквито и да бяха намеренията му, а те бяха добри — да покаже и да обясни, — оставаше простичкият факт, че си беше изкарвал хляба от хорското нещастие.
Колкото по-измъчени бяха уловените от апарата му образи, толкова по-добре се продаваха. А това неизбежно му се отразяваше. Копторите в Рио, сиропиталището в Букурещ, кварталът на червените фенери в Калкута — смятал бе, че прави услуга на обществото, а всъщност ставаше дума за обикновено, макар и доброжелателно, воайорство.
Дори днес, няма и седмица преди тридесетия му рожден ден, беше тръгнал да снима бежански лагер за деца с ампутирани крайници, станали жертва на диамантените войни.
Само дето… нямаше да стигне дотам. Нямаше да стигне никъде, освен право долу.
