Автобусът се разтресе и спря. Вратите се отвориха. Неколцина от чакащите отвън се опитаха да се качат, преди пътниците да успеят да слязат. Последва ръгане и блъскане. Някой от външните, който беше успял да стъпи на първото стъпало, падна и това породи бъркотия и вън, и вътре.
Тя се уталожи скоро, тъй като повечето хора просто бяха твърде изморени, за да се ядосат както трябва. Единственото, на което бяха способни, беше да настъпят нечий крак или да смушкат някого с лакът в ребрата.
Петрович успя да се измъкне навън, заобиколи автобуса и отиде отзад, за да си вземе багажа. Вече беше близо. Завъртя глава и пред очите му наизскачаха имената на улиците и информацията, че от „Империъл" се предава пресконференция.
„На живо от Лондон" щеше да мине и без него. Той небрежно сви рамене. Университетът нямаше нужда от някакво си цапнато в устата руско хлапе, което да предизвика международен скандал, а Петрович не умираше от желание лицето му да се появи по екраните из цялата планета - така всички щяха да останат доволни.
Той тръгна по Фарингдън Стрийт. След потопа водата се беше оттекла в голямо блато под виадукта Холбърн и наоколо все още вонеше на черна кал. Петрович сви напряко към Смитфийлд. Капаците му показаха, че входът на болницата се намира вдясно от него.
И той го видя - ограден с бодлива тел и охраняван от полицаи, хора на ИВМ и едно картечно гнездо, укрепено с пясъчни торби. Наоколо, като избити зъби, бяха пръснати бетонени блокове, които да възпират самоубийците с камиони.
Петрович огледа сцената с критично око. Живееше в град, където болниците се смятаха за най-вероятните мишени. Намръщи се, защото мисълта го накара да изпита почти физическа болка. Преди доста време беше казал, че центърът няма да успее да издържи. И както обикновено, се беше оказал прав.
Там, зад укрепения вход, зад фасадата със заковани с дъски прозорци и сивите каменни стени, се намираше съпругата му.
Много неща се бяха променили у него и повечето от промените се дължаха на нея.
Най-накрая му позволиха да влезе и изтормозената жена на регистратурата му каза къде да намери Маделин. Към стената във фоайето беше монтиран широкоекранен телевизор и точно в този момент той показваше малката черна сфера - сребристите метални линии не се забелязваха, - която се носеше във въздуха, без да бъде поддържана от нищо. Отстрани се чуваха възбудени викове и един глас надвика шума: „Пасть забей!".
Изглежда, информационните агенции бяха успели да се доберат до хлапето с камерата в телефона.
Петрович погледна към табелката със списъка на болничните отделения и тръгна по коридора. Ботушите му поскръцваха шумно по балатума, за разлика от тихите стъпки на забързания болничен персонал.
Един от хората на ИВМ, преметнал през едното си рамо бронежилетка, а през другото - автомат, се приближаваше с накуцване към него. Двамата щяха да се разминат - Петрович отстъпи вляво и се приготви да кимне почтително, но мъжът също отстъпи встрани и отново се озова срещу него. Последвалите още няколко пресрещания не можеха да бъдат определени като случайност.
Една ръка се протегна и бутна Петрович назад. От гърлото на мъжа с руса щръкнала коса се разнесе ръмжене.
Петрович нямаше време за подобни глупости.
- Мудак - каза той и се опита да мине встрани. Последва ново блъсване към стената на коридора, този път по-силно. Гърбът на Петрович се удари в касата на една врата, а допряната в гърдите му длан се опита да го залепи за нея.
- Какъв ти е проблемът? - Петрович побутна с пръст очилата си нагоре и погледна войника в очите. Мъжът имаше ефрейторски нашивки, а на прикрепената към джоба му табелка пишеше „Андерссън" с две „с".
- Вие - отвърна Андерссън, - шибани цивилни. Ние проливаме кръвта си...
- И аз съм дал моя дял.
- ...проливаме я всеки ден, за да ви предпазим от Външните. - Той се наведе напред и изкрещя в лицето на Петрович, пръскайки слюнка на всички страни. - Не го заслужавате. Никой от вас. Особено някой страхливец, който очаква от жена си да излезе на улицата и да се бие, докато той си седи на задника.
Бронежилетката на Андерссън се плъзна от рамото му. Петрович се възползва от моментното му разсейване, вдигна рязко коляно, извърна се леко встрани и сграбчи колана на ефрейтора. Усука го на клуп, дръпна силно и блъсна наведената глава на Андерссън във вратата.
- Искам да си изясним нещо. - Петрович дори не се беше задъхал, а Андерссън лежеше на пода, свит на кълбо, и хълцаше. - Няма да подам оплакване заради това, нито днес, нито който и да е друг път. На всеки му е позволено от време на време да прави глупави грешки и очевидно този път беше твоят ред. Но ако отново ме пипнеш с пръст, ще ти го откъсна и ще ти го навра толкова дълбоко в жопу, че ще се наложи да глътнеш и една ножица, за да можеш да си подрязваш нокътя. Ясен ли съм?
Лежащият на пода мъж преглътна на сухо.
- Не я заслужаваш.
- Всяка сутрин й го казвам, но като че ли на нея й харесва да се навъртам наоколо. - Петрович изсумтя. - Ако ти подам ръка да се изправиш, ще я приемеш ли?
- Върви по дяволите.
