И тогава, абсолютно беззвучно, сферата се откъсна от учебника и се издигна във въздуха. Спусна се леко надолу, отново се издигна, спусна се и се издигна, амплитудата постепенно намаляваше, докато накрая сферата застина неподвижно - висеше на височината на пищяла, без видими призраци, че нещо я придържа.
Някой започна да ръкопляска. Друг се присъедини към него, последван от трети и четвърти, гръмнаха аплодисменти и ехото им отекна сред стените.
Сърцето на Петрович отново препускаше като полудяло; мъничката турбина в гърдите му беше усетила притока на адреналин в кръвта му. Главата му се замая, изпълни го еуфория, почти изпадна в екстаз. Това беше наука, извисила се почти до религиозно преживяване. Домингес стоеше като закован, неподвижен също като началника си. Първа се размърда Макнийл. Протегна ръка и чукна с нокът по носещата се във въздуха сфера. Тя се плъзна настрани, повличайки кабелите след себе си, докато накрая изгуби инерция и се спря. Макнийл прокара ръка първо под нея, после отгоре.
После се обърна към Петрович и се ухили. Той се изправи със залитане и се обърна към тълпата.
- Да! Да! Да! - Всяка дума беше придружавана от победоносно вдигане на юмрук във въздуха и накрая той установи, че просто не може да се спре. Скоро всички, млади и стари, мъже и жени, крещяха с цяло гърло „Да!", вдигнали юмруци във въздуха.
Петрович подаде ръка на Домингес, помагайки му да се изправи. Другата си ръка протегна към Макнийл. Тя се приближи до него и го прегърна въодушевено. Притиснат от всички страни, той се обърна към камерата на телефона, протегна ръка и й показа средния си пръст - който не беше точно негов, но все пак се явяваше негова собственост.
- Ёб матери ваши, Станфорд!
В първия момент Петрович си помисли, че жуженето, идващо откъм крака му, е първият признак за появата на смущения в кръвообращението му и че сърцето му отново има нужда от презареждане.
След това осъзна, че това всъщност е телефонът му, който Мади с увещания и заплахи го беше накарала да носи непрекъснато със себе си. Той бързо разкопча джоба си, макар студентите и персоналът да не спираха да се въртят около него, да го потупват по гърба, да разтърсват ръката му и да го целуват. Някои дори плачеха и мокреха бузите му със собствените си радостни сълзи.
Беше време за празнуване и той беше донесъл най-добрия подарък.
Петрович извади телефона и погледна към екрана. Голям късмет беше да има сигнал тук долу, в подземията. Провери от кого е обаждането и се намръщи. Не беше съпругата му, а той не се сещаше за друг, който да знае номера му. Измъкна се от тълпата, която като че ли нарас-тваше с всяка следваща минута, и се отдалечи по коридора, за да може да приеме обаждането на спокойствие.
- Да?
- Доктор Самуил Петрович? Съпругът на сержант Маделин Петрович?
Със сигурност не беше тя. А заради силния шум наоколо му беше почти невъзможно да чува гласа на мъжа в другия край на линията.
- Проблем ли има?
Отговорът се изгуби в глъчката и Петрович изръмжа раздразнено. Запуши ухото си с пръст и се опита да зах-лупи с шепа телефона.
- Повторете?
- Сержант Петрович беше ранена. Откараха я в... - И това беше всичко, което успя да чуе.
Петрович свали телефона и изкрещя с цяло гърло:
- Пасть забей! Опитвам се да говоря по телефона! - Когато какофонията поутихна, той отново вдигна телефона до ухото си. - Къде е тя?
- В „Сейнт Барт". Тя е...
- Тя е какво? - прекъсна го Петрович. Той не успяваше да контролира ритъма на сърцето си, което като че ли беше застинало за секунда. - Имам ли достатъчно време, за да стигна дотам?
- Ранена е, но е в състояние да ходи. Получила е три куршума в гърдите, но бронята е издържала. Ала това...
- Ёбаный рот - каза задъхано Петрович, - млъкни и ме слушай. Кой си ти?
- Дежурният по произшествията.
- Ще умре ли тя?
- Не.
- Пита ли за мен?
- Да.
- Защо тогава, чёрт, не ми го каза още в началото? Веднага тръгвам. - Той прекъсна разговора и се хвърли сред тълпата от хора, опитвайки се да стигне до асансьора.
Макнийл го улови за ръката.
- Кой беше? Пресата?
- Милицията. Трябва да тръгвам. - Той се опита да продължи напред, но тя го задържа с изненадваща сила. Наведе се към него.
- Трябва да говорите с пресата. Да разпространите новината за онова, което се случи тук днес.
- Така или иначе, ще разберат, със или без моята помощ. - Той се откопчи от пръстите ?. - Защо ти и Хуго не поговорите пред камерите? Ще се справите отлично.
Петрович си проправи път към стълбите, но установи, че Макнийл продължава да върви по петите му.
- Не можем да се справим! - оплака му се тя. - Дори не знаем какво направихте!
- Полето отслабва със седем порядъка. Горе няма от какво да се оттласне; тук, долу, има. Сега вече ще се справите ли, защото наистина трябва да вървя?
- Докторе, шефът на катедрата е тук - извика тя след него. - Иска да ви поздрави.
Петрович вече беше започнал да се изкачва по стълбите.
- Знаеш ли какво? До пизды.
Тя направи последен опит.
- Но, доктор Петрович - науката!
