Лекарят го погледна скептично и отиде до чантата. Извади от нея хирургически ръкавици.
- Ще трябва да разрежа остатъците от дрехите ти.
- Да. Досетих се. - Петрович започна да съблича дългия си кожен шинел. -Но с това нещо имам сантиментална връзка.
Той почувства разкъсване - но не на сантименталната връзка. На реална плът. Завлече шинела встрани и лекарят го подритна по-надалеч.
- Имаш ли си име? - Ножиците започнаха да щракат.
- Петрович.
- Точно така. Човекът с антигравитацията. - Щрак, щрак, крак.
Петрович изпъшка, когато окървавените тъкани се отлепиха от гърба му.
- Не е... няма значение.
Лекарят се умълча, докато оглеждаше пораженията.
- Нямам резервен чифт панталони.
- Показването на моята елда пред света е най-малкият ми проблем.
Лекарят коленичи до него и разряза колана на панталоните.
- Продължавам да настоявам, че трябва да отидеш в болница. Имаш множество прободни рани и само в някои от тях се виждат парчета. Чуждите тела, които няма да мога да извадя, ще продължат да нанасят вреди, докато са в тялото ти. Ако засегнат някоя вена или артерия, кръвта ти ще изтече за по-малко от минута. В зависимост от дълбочината, в която са се забили, възможно е вече да имаш вътрешен кръвоизлив. Виждам изгаряния и охлузвания, от които също губиш телесна течност.
- Сега е мой ред - рече Петрович. - Как ти е името?
- Стефанополис. Алекс Стефанополис.
- Добре, доктор Стефанополис, няма да искам от теб да спреш и да ме изслушаш - можеш да продължиш работата си и едновременно с това да ме слушаш. - Той се размърда неловко. - Виждаш ли онази дупка в основата на черепа ми? Тя се свързва с експерименталния киберуеър, който преди шест месеца използвах, за да победя Новия джихад на машините. Днес го използвам, за да накарам модифицирана версия на Джихада да помогне при защитата на Метрозоната от Външните. Както може би си забелязал, в момента там не е пъхнато нищо. Причината за това е, че сателитната връзка с Джихада не работи под земята. Стопли ли вече, докторе?
Лекарят работеше с ножиците върху задната част на единия крак.
- Ако ти повярвам, сега ще ми кажеш, че Новият джихад на машините пак се е измъкнал на свобода и ти си единственият човек, който може да го контролира.
- Не. Нещата са много по-сложни. Аз съм единственият човек, на когото той има доверие. Би последвал само мен. Оставен на самотек, Джихадът ще се издъни. Тук нямаме възможност за втори шанс. Или ще спечелим днес, или ще изгубим завинаги. - Петрович изпъшка, когато засъхналата кръв, която прилепяше панталона към кожата му, отпусна захвата си. Той постепенно разтвори свитите си юмруци. - Колкото повече време прекарам под ножа ти, толкова повече ще се влошава ситуацията. Така че действай по-бързо. Не ми пука за мръсотията, парчетата, моите или чуждите тела. Закърпи ме, колкото да успея да се върна там. След това си свободен.
Известно време лекарят работеше безмълвно, разкривайки пълната картина на нараняванията на Пет-рович.
- Аз... не мога... - Той млъкна, след което продължи: - В това няма никакъв смисъл. Наистина, ако не ми казваше истината, защо ще правиш всичко това? Но все пак не мога просто така да повярвам на думите ти.
- Готов ли си да поемеш риска, че съм пълен с говна?
- Не. - Лекарят отново порови из чантата си и извади една стерилна спринцовка и бутилка течност с жълтеникав цвят. - Някакви проблеми със сърцето?
- То се намира в буркан нейде в някоя лаборатория. Не ми е създавало проблеми, откакто хирургът го изтръгна, все още туптящо, от гърдите ми.
- Какъв модел имаш?
- Американски. Прототип. Не си го чувал.
- Питам, за да знам дали ще умреш, ако те натъпча с морфин? - Лекарят напълни част от спринцовката с течността. - Тегло?
Нямам представа.
Изобщо не ми улесняваш работата.
- Прецени на око и продължавай да действаш, човече. - Петрович изпъшка, когато иглата потъна в задника му. - Не разполагам с цял ден.
Той усещаше всичко: разширяването на раните и опип-ващите челюсти на пинсетите; издърпването на парчетата пластмаса, метал и стъкло, които изскачаха отвън, омазани с кръвта му; студения въздух в тунела, който проникваше в дълбоките, непознати места на тялото му. Но не му пукаше. Докато траеше въздействието на инжекцията, беше имунизиран срещу всякакви грижи.
- Кажи ми, че не си болен от хепатит или СПИН - рече лекарят. Ръцете му бяха окървавени до китките.
- Не. А ти?
- Не. Веднъж случайно се набодох на една игла. Изкара ми акъла. Трябваше да чакам шест седмици за повторен тест. Когато пък излезе отрицателен, едва не си скапах черния дроб с евтино уиски. - Пръстите му трепнаха и поредното парче пластмаса полетя към прозореца, където залепна за миг на стъклото, преди да се плъзне надолу. - Вече извадих почти всички видими парчета. Останалите... Не мисля, че ще успея да ги измъкна. Светлината, кръвта... просто е невъзможно.
- Имаш ли игла и конец?
- Трябва ти кожа.
- Да ти се намира?
Лекарят въздъхна.
- Няма да е красиво. Мога да ти гарантирам, че накрая ще заприличаш на Франкенщайн.
- Чудовището. Чудовището на Франкенщайн. Той е бил създателят му.
