- И така, защо го правиш? Какво е толкова важно?
- Всичко. - Иглата проби и без това обсипаната му с белези кожа и конецът премина през нея. - Всичко. Точно в този момент цялата ни съвременна история рухва. Всичко от времето на първия парен двигател, първия телеграф, първото радио, първия аероплан, първата ракета, първия компютър. Пред нас се разкриват два пътя и ние трябва да направим избор. Можем да си останем там, където сме в момента, да западнем и да умрем. Или да прегърнем бъдещето като някой отдавна изгубен любим и да живеем вечно.
- Морфинът те кара да говориш така.
- Не, не е от него. Смяташ ли, че гъсеницата има представа какво я очаква? Дали сънува как лети? Дали сънува, че пие нектар? Виж, какавидата е просто някакво странно създание, просто торба, пълна с химикали. Ако я смачкаш, ще изтече някаква лепкава течност. Точно това правим ние в момента. Какавидстваме. А аз трябва да осигуря достатъчно време, за да можем да се излюпим. В пеперуда, малка пеперуда. Бабочка.
Лекарят завърза единия конец на възел и подхвана следващата част от бродерията, а Петрович почувства непреодолимо желание да говори.
- Понякога го виждам. Когато затворя очи. Виждам го така, сякаш вече е настъпило. Ние не сме богове, ние сме просто хора, но притежаваме такава визия и размах, които ни правят да изглеждаме нечовешки. Имаме технология, която напомня на магията от приказките. Можем да правим всичко, което ни хрумне. Защо останалите не могат да го видят толкова ясно като мен?
- Защото не халюцинираме?
- Не е нужно да съм тук. Не е нужно да участвам. Нещата ще се развият по инерция. Необходимо е само едно побутване в правилния момент и този момент тече сега. Но аз трябва да живея достатъчно дълго, за да дам този последен тласък, който да ги накара да поемат в правилната посока. След това вече нищо няма да има значение. Никой няма да може да ги спре. Съдбата. Бъдещето. Предавам ги на тях. Какавидата умира, пеперудата полита.
- Ще ми бъде по-лесно, ако млъкнеш.
- Прекарахме твърде дълго време тук. Попаднали в капана на нашите страхове, на нашето заслепение. Ние имаме криле. Можем да летим. Армагедон се случи преди повече от двайсет години, а ние продължаваме да седим затворени в нашите клетки и постепенно свикваме с тях, като жаба в затопляща се вода(Жаба в затопляща се вода - известен научен анекдот, основан на реално проведен през XIX век експеримент, който трябвало да докаже предположението, че ако жабата е пусната във вряла вода, тя ще изскочи от нея, но ако се намира в студена вода, която постепенно се нагрява, тя няма да усети опасността и в края на краищата ще умре. - Б. пр.) . Настъпи краят на тези дни. Вече нищо няма да е същото. Бавна смърт или предопределена слава. Това ни носи утрешният ден.
- Просто спри да говориш - изрече натъртено лекарят. - Разсейваш ме.
- Ти не разбираш. Не можеш да го разбереш. Не си видял онова, което видях аз. То е красиво. Заслужава си да се умре за него.
Бодовете станаха по-груби и по-гневни. Петрович се чувстваше като парче плат, което стискаха грубо и зашиваха грубо.
- На света - каза лекарят - има толкова малко неща, заради които да си заслужава да умреш. Останах само защото не успях да си тръгна. Щях просто да ги оставя там, да им кажа, че ще се върна, но когато тръгнах, вече беше късно. Ти, копеле, ти даваш обещания и ги спазваш. Дори докара шибания автобус. Единствената причина да съм все още тук, а не зад волана му на път за някъде, е, защото ме е страх. Страх ме е от Външните. Ако смятах, че ще ми помогне, досега да съм те изоставил, за да се спася. Разбра ли ме? И така би постъпил всеки един човек в Метрозоната. Така че майната ти на теб и на твоята лудост. Не ми пука за мечтите ти, нито дори за утрешния ден. - Той клъцна за последен път с ножиците. - Това е. Свърши ми конецът.
Петрович примигна срещу синята светлина и под-пъхна ръце под тялото си. Изправи се на колене и се подпря отстрани, а ушите му бучаха и пред очите му се стелеше сивкава мъгла.
- Малко помощ?
Лекарят му помогна да се изправи. Игли и бодежи, притъпена болка, усещането за раздвижено кръвообращение - всичко това сякаш се случваше на някой друг. Но онова, което лежеше на пода на вагона, определено бяха неговите собствени панталони.
Лекарят прибра всичко в чантата си, докато Петрович опитваше да съобрази коя посока е нагоре. Той се спря, за да вдигне съсипания си шинел, но колкото и бавни да бяха движенията му, светът се завърташе малко по-бързо. Той напъха ръцете си в ръкавите и наметна кожата върху раменете си.
- Не успява да покрие и задника ти, камо ли нещо друго.
Петрович се убеди, че пистолетът, както и ножът са все още на мястото си. Играчката и инфокапаците бяха у Люси.
- Има джобове. Друго не ми трябва.
Тръгна към вратата, олюлявайки се, и надникна над стъпалата към мрака. Трябваше да опита да се отърси от усещането, че се рее извън тялото си; трябваше да усеща какво се случва с плътта му, защото в нея се намираше мозъкът му.
