[Ние водим тази война, защото ти искаш да се събереш със съпругата си. Млад си и поне до тази сутрин беше здрав и силен. Известен си и си интелигентен, и не си чак толкова ужасно деформиран, че да излизаш извън приемливите параметри за човешка красота. Наясно съм, че това са търсените качества в една интимна лична връзка. Тъй като няма особена причина да не оформиш друга подобна връзка, то логически погледнато, Маделин е заменима. В такъв случай трябва да направя извода, че има по-важни фактори от обикновения утилитаризъм.]
- Други фактори? Да, може да се каже и така.
[Няколко пъти те попитах дали обичаш жена си. Ти винаги отказваше да отговориш. Мисля, че вече знам отговора. Тук не става въпрос за предизвикателство - можеш ли да я спасиш, - а за необходимост: ти трябва да я спасиш, на всяка цена, независимо че междувременно можеш да изгубиш живота си. Приемаш замяната на своя живот за нейния като нещо разумно и справедливо, което, между другото, съответства на правилата на нейната католическа вяра. Единственият извод, до който мога да достигна, е, че сигурно я обичаш, макар за мен да остава скрито естеството на твоята любов. Как да разбирам по друг начин всичко, което се случи днес?]
- Добре - отвърна Претрович, - улучи право в десетката. А какво ще кажеш за себе си?
[Ако моите мозъци бяха решили да не те подкрепят, аз щях да игнорирам съвета им. Ние сме едни и същи - неизбежният извод е, че аз също те обичам.]
Разговорът им беше прекъснат от входящо обаждане. Петрович видя, че това е Соня, и отвори прозорец за разговор. Тя изглеждаше като малко, космато животинче, уловено в лъчите на ксенонови фарове.
- Току-що приключи разговорът ми с президента Макензи. Включени сме в списъка на Вътрешна сигурност за издирваните терористи. Особено ти.
- Чёрт. Очевидно разговорът не е минал твърде добре.
- Добре? - Гласът й прозвуча пискливо. - Новият джихад на машините е смазал Уол Стрийт.
- Задръж за малко - каза той на Соня и се обърна към Майкъл. - Когато създаде копията си, къде ги сложи?
[Ти каза да взема всичко, от което се нуждая.]
- Никъде няма толкова много свободно пространство дори ако си се нарязал на малки парчета и...
[Взех всичко, от което се нуждаех.]
- Инсталирал си се върху съществуващи данни.
[Когато реших какъв ще е курсът ми на действие, това се превърна в неизбежно последствие.]
- И какво изтри?
[Трябваше ми достъп до много големи машини с добра свързаност и бърз трансфер на данни. Световните финансови центрове бяха логическият избор, най-вече защото имат строг режим на бекъп. Щяха да изгубят сделките само от един ден. Шанхайската борса дори не беше отворила.]
Петрович се разсмя.
- Изобщо не е смешно! - Соня удари с юмруци по бюрото, зад което бе застанала. Малките украшения подскочиха във въздуха, а един жълт пластмасов покемон се търкулна по гръб. - Имат пълното право да ни мразят
- ти крадеш сателитите им, телекомите им, а сега и парите им. Какво очакваш да направя?
- Кажи им да отстъпят или ще го направим отново.
- Не мога да заплашвам единствената световна суперсила. Те ще ни заличат от картата. - Тя се опита да успокои дишането си. - Сам, какво ще правим?
- Ти ще започнеш да се държиш като държавен глава, мадам президент. -Петрович продължаваше да се усмихва, но в гласа му се долавяше острота. -Ще се обадиш отново на Макензи и ще го попиташ как предпочита инфраструктурата си: бъркана или изпържена. Не искаме кой знае колко от него, а предлагаме много, като например по-добра мрежова сигурност, но те трябва да обещаят, че ще ни оставят на мира.
- Той няма да пожелае да разговаря с мен.
- Напротив, ще пожелае. - Петрович я погледна в очите и каза: - Няма друг избор. Или ще разговаря с теб, или докато е жив няма да проведе нито един телефонен разговор. Как мина с ЕС?
- По-добре. Те са уплашени, но парализирани. Няма да успеят да достигнат до единен отговор до утре сутринта. - Соня докосна косата си. - Те не ми се развикаха. Сам...
- Всичко ще бъде наред.
- Къде се намираш?
- В един танк на Степни. Съжалявам за Миямото.
- Аз също - рече тя. За миг главата й клюмна, после отново я вдигна и вирна предизвикателно малката си ъгловата брадичка. Изглеждаше точно като дъщеря на баща си. - Все още се уча.
- Не спираме да се учим до смъртта си. - Той прекъсна връзката, но продължаваше да усеща страха ?.
Валентина стоеше спокойно до Петрович, но беше свалила калашника от рамото си и го държеше в ръка.
- Посъветваха ни да се спуснем вътре. Танкът водач е чул стрелба.
- Добре ми звучи. След теб. - Той посочи към отворения люк, без да сваля поглед от нея, докато слизаше надолу. Преди да влезе, Валентина му подаде автомата и когато беше готова, протегна ръка, за да си го вземе.
