— Квимбо не знае. Квимбо и минхер скоро достига суша, където бил пленен при разбойник.
— Колко време?
— Много, много ден, много седмица. Квимбо не броил. Но то бил много голямо дълго време.
— А не знаеш ли на кое място сте стояли в плен?
— Казва Ху-Ниао.
— Ху-Ниао? Пак си объркал нещо. Запомни ли правилно името?
— Хубав, добър, храбър Квимбо съм правилно.
— Хмм! Ху-Ниао са китайски думи и означават „тигър-птица“. Струва ми се много невероятно тези думи да представляват името на някакво селище. Да не е било остров?
— Съм не остров.
— Значи суша, континент?
— Съм не голяма суша.
— Нито остров, нито континент, така ли? Е какво искаш да кажеш? Може би полуостров? Не беше ли това остров, свързан с голямата суша?
— Ху-Ниао съм остров с път към суша.
— Значи правилно — полуостров. А знаеш ли към кой по-голям остров или към коя голяма суша принадлежи той?
— Квимбо не знам.
— Не си ли говорил за това с твоя минхер? Той вероятно е знаел.
— Квимбо не разрешено говори с минхер.
— Тогава си бил отделен от него, а?
— Вече него не вижда.
— Значи не знаеш дали е още жив?
— Минхер съм не умрял; минхер живея в Ху-Ниао; разбойник дава него яде и пие.
— Не се ли лъжеш? Нали си бил отделен от него, тогава не знаеш нищо със сигурност.
— Квимбо знае сигурно, защото минхер го казва още преди отделя от него. Минхер трябва пиша писмо защо разбойник иска има още повече пари.
— Аха! За къде беше изпратено писмото?
— Тйелатяп.
— Сигурен ли си? Спомни си! Този въпрос е много важен!
— Минхер казал на хубав Квимбо.
— Тогава трябва да е вярно. Значи ти го е казал още преди да са ви откарали на сушата, защото там са ви разделили. Какво прави ти по време на пленничеството си?
— Квимбо мързелува, докато трябва тръгне с кораб.
— Разбра ли от твоя минхер до кого е било изпратено писмото в Тйелатяп?
— Минхер не казва.
— Опозна ли полуострова Ху-Ниао?
— Квимбо не опознава. Беден Квимбо бил затворен, много затворен.
На езика ми бяха още много въпроси, но Рафли, който бе слушал с видимо нарастващо възбуждение, ме прекъсна:
— Остави сега на мира твоя Квимбо, Чарли; та той не може да ти даде сведения. Той си е просто… истински Квимбо.
— Но, сър, става въпрос за изключително важни неща. Непременно трябва да разбера къде…
— Къде се намира мистър Бонтверкер? — прекъсна ме той отново.
— Да.
— Това никога няма да разбереш от Квимбо.
— А от кого друг? Да не познаваш някого, към когото бихме могли да се обърнем?
— Да. Пиратите.
— Pshaw! Няма да издадат нищо.
— Зависи как ще се разговаря с тях. Нека слезем при тях и ги разпитаме! Само бих искал да те помоля да предоставиш този разпит на мен.
— С най-голямо удоволствие, сър. С радост се отказвам от нещо, което считам за безполезно.
— Значи мислиш, че няма да науча нищо от тези нехранимайковци?
— Да, така мисля.
— Имай пред вид, че ги очаква сигурна смърт.
— Именно защото имам пред вид това, съм убеден, че няма да изкопчиш нищо от тях.
— Може би така ще облекчат съвестта си.
— Можеш да очакваш подобно нещо само от хора, които са християни. Тук обаче си имаш работа с типове, които нямат нито религия, нито чувство, нито страх, нито надежда. Всичко им е безразлично, дори смъртта.
— Но аз трябва непременно да разбера нещо за този Бонтверкер. Убеден съм, че е същият, с когото се запознах.
— Разбира се, че е той.
— Ограбен от тези негодници, сега седи пленен в някое затънтено място. Знаеш ли какво смятам да направя?
— Да го освободиш.
— Вярно! Но в такъв случай е необходимо преди всичко да разбера къде е той. Нали?
— Разбира се.
— И това ще трябва да ми кажат сега пленниците.
— Трябва, но няма да ти кажат; предварително ти го заявявам. Но опитай, за да се успокоиш!
Отново слязохме до средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, но не получи никакъв отговор. Както и да говореше, заплашително, предупредително или гневно, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите. Имаше същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Ядосан от това, той ми подхвърли:
— Да накарам ли да бичуват тези кучета?
— Имаш ли това право, сър?
— Pshaw! Дали го имам или не, ми е безразлично; ще направя каквото искам.
— Безполезно!
— Ще видим!
— Нямам нищо против! Всеки от тях си е заслужил порядъчна порция бой. Но така само ще им направиш удоволствие.
Удоволствие ли? Странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие от солидна порция бой?
— Тези закоравели престъпници. Знаят много добре, че ги очаква сигурна смърт, че за тях няма милост, и ще внимават да не ти издадат тайните си. Колкото по-настойчив се показваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Не можеш да измъкнеш нищо дори и в предсмъртния час от хора, за които бог и дявол, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.
— Но нали трябва да науча къде да търся този мистър Бонтверкер!
— Сигурно е, че няма да го научиш от тези подлеци. Има и други начини.
— Какви?
— Нали изобщо искаше да тръгваш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, закъдето е трябвало да изпрати писмото си Бонтверкер.
— Но до кого е писал? Не знаем това.
— Може да се разбере там.
