— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.
— Уел! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме тогава!
Като достигнахме средната палуба, където бяха вързани пиратите, капитанът им изпусна тиха ругатня; положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, от когото вероятно можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът каза:
— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но преди това яде, има голям, много глад, защото не взимам дини за яде.
Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с истински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд15. Той се настани по-удобно с важна физиономия и започна разказа си… но какъв беше той! Говореше бързо, без пауза, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всички тези невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме по време на разказа му, бяха направо неповторими; говореше толкова припряно, като че ли животът му зависеше от това, да не направи никаква пауза. За половин минута сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за един цял ден. Рафли заклати глава, после пусна пенснето си да отскочи до върха на носа му, за да втренчи погледа си в разказвача над стъклата, а най-сетне, когато не можеше повече да издържи, скочи, простря ръцете си към Квимбо като за защита и му изкрещя:
— Стоп! Човече, да не искаш да ни побъркаш? Говори по-бавно. Не се разбира нито една дума.
Квимбо затвори уста, очите му зашариха между Рафли и мен и той попита учудено:
— Хубав, добър, храбър Квимбо не говоря вярно? Но той говори с уста! С какво друго трябва Квимбо говори?
— Разбира се, че не с ушите! — отвърна Рафли. — Трябва да говориш по-бавно, по-бавно, за да те разбираме.
— Защо минхер не разбирам Квимбо? Но Квимбо се разбирам!
Тогава сър Джон се разсмя гръмогласно и ми извика:
— Прав беше, Чарли: този хубав, добър, храбър Квимбо е знаменит юначага! Good god!16 Отсега подозирам какво ще има да преживеем с него и благодарение на него. Нека разказва по-нататък! Но бъди така добър и му кажи преди това малко да си позапре езика.
Последвах тази покана, обаче не можах да се похваля с абсолютно никакъв успех, защото щом Квимбо започна, латерната се завъртя дори още по-бързо от преди. Затова го пресякох.
— Престани! Наистина не разбираме какво ни разказваш. По-добре да ти задавам въпроси, а ти да ми отговаряш.
— Да! — кимна той. — Квимбо съм тогава също по-добре, защото тогава Квимбо знае какво каже; но ако беден Квимбо сам каже, той не знае какво трябва каже.
— Тогава ми отговори най-напред къде отиде, след като се разделихме двамата?
— Беден, нещастен Квимбо съм отишъл в Кейптаун.
— Кейптаун? А защо не в родината си, страната на базуто?
— Квимбо не искал там; Квимбо искал далеч, много далеч, да не види повече Квимбо място, където бил, и не види повече хора, които познава Митие.
— Ах, Митие! Било ти е тъжно, че момичето се оженило, нали?
— Да, хубав Квимбо съм много тъжен. Квимбо иска бъде мъж на Митие; защо Митие не иска има Квимбо мъж? Та Квимбо хубав, добър, храбър мъж! Квимбо затова отива далеч до Кейптаун, където са минхер Бонтверкер, който обича Квимбо, и Квимбо станал слуга на минхер Бонтверкер.
— Взел те е като слуга? Тогава трябва да знаеш какъв е бил този минхер.
Преди Квимбо да отговори, се намеси Рафли:
— Запознах се в Кейптаун с един мистър Бонтверкер. Той беше богат, още неоженен търговец на диаманти; представиха ми го у губернатора. Както сам ми разказа, имал по-възрастен неоженен брат на един от Зондските острови и…
Той се прекъсна сам.
— После? Продължавай, защо спря?
— Защото… а… а, да не би Квимбо да има пред вид същия джентълмен?
— Веднага ще разберем. Квимбо, с какво се занимаваше този минхер Бонтверкер?
— Купува благороден камък и диамант — отвърна кафърът.
— Имаше ли жена?
— Не има жена. Квимбо също не има Митие. Затова той и Квимбо сами заедно.
— Но е имал брат, нали?
— Има брат в Тйелатяп, който изведнъж умира. Мой господар пътува натам с кораб за наследство и Квимбо пътува заедно.
— Значи така е било! Твоят минхер е наследил брат си и затова е тръгнал с кораб за Ява. После? Остана ли там да живее?
— Не. Пътува пак в къщи Кейптаун.
— Кога?
— Съм останал четири месец в Тйелатяп, взима тогава голям, много пари от умрял брат и тръгва с Квимбо на кораб, за пътува дома.
— По-нататък! Обземат ме подозрения, но не добри! Пътуването не завърши щастливо, нали?
— Не. Квимбо и минхер дошъл не дома.
— Защо не?
— Защото изведнъж по вода много малайска лодка с разбойник, които качва на кораб и убива капитан и всички моряк.
— Така си и мислех! Екипажът е бил избит. Какво стана с пътниците? Много ли бяха?
— Само хубав, добър Квимбо с минхер. Разбойник занася съвсем всички неща от кораб на лодка и изгаря после кораб. Също взима Квимбо и минхер на лодка.
— Къде се случи това? На кое място?
