— И аз помислих това.
— Но все пак двамата не трябва да прекалявате.
— Ах!… Добре, мила.
Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно се провираха мислите им, продължи отново.
— Мислех, че ми се сърдиш — рече Зара след малко.
— За какво? (Не симулирай чувствителност!)
— Задето отивам с баща ти в Гърция.
— Ваша работа.
— Защо не дойдеш и ти с нас?
— Защото е горещо.
— С автомобила няма да бъде горещо.
— Добре, ще помисля. (Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко.)
— Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.
— Ах!… Така ли? — Мария се разсмя. (Значи, търсиш параван!)
— Да, мила!… (Само ти ли имаш право да пазиш реномето си!)
— Съжалявам много… Не ми се пътува далече. (Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя реномето ти.)
— Добре тогава. — Зара напрегнато обмисляше положението. — Ако останеш тук, после можем да кажем, че си била с нас.
— На кого да кажем това?
— На всички.
Настъпи мълчание. Мария изпуши цигарата си, стана от леглото и почна да се облича.
— Къде отиваш? — попита Зара.
— В ливадата. Тук е много горещо.
— Ще дойда и аз с тебе.
— О, моля те!… Остави ме сама.
Мария взе едно одеяло и излезе навън. Лъхна я миризма на тютюн, на гума и бензин. Шофьорът беше гарирал колата на сянка в градината и седнал на пейката, четеше увлекателен детективски роман, в който се описваха подвизите на един неимоверно престъпен тип от висшето общество. До него, също на пейката седеше един младеж в износен костюм. За да отиде в ливадата, Мария трябваше да мине покрай тях. Когато ги наближи, шофьорът скочи и се поклони учтиво, а младежът, без да става, само едва-едва кимна с глава. Мария забеляза, че той имаше бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро. Устните му бяха тънки, свити и техният особен израз на горчива студенина я порази. Тя почувствува нужда да се обърне, за да го види повторно, и когато направи това, погледът му, устремен в нея, стана изведнъж малко насмешлив. Това я раздразни. Стори й се, че той някак подигравателно очакваше обръщането й. Тя ускори ленивите си крачки към ливадата и когато нагази в тревата, забрави за него.
Следобедната горещина беше почнала да намалява. От планината полъхваше прохлада, а наблизо, пенлива и бърза, шумеше реката. Тревата беше свежа, висока, избуяла и обсипана с яркожълти лютичета, по чиито цветове пълзяха калинки. Отнякъде се чу рев на магаре, който заглъхна меланхолично в сънливата тишина.
Мария обиколи ливадата, търсейки сянка, под която да легне, и най-сетне намери удобно място под едно малко орехово дръвче близо до къщата. Тя постла одеялото и се изтегна върху него, като постави дланите си под тила. В съзнанието й изплуваха отново спомени от детинство. Бездънната синевина на небето създаваше общия фон на чувство за безкрайност, върху който се рееха прозрачни и чисти образи, размесени с тъмни сенки на досада или печал. Ето Мария като петгодишно дете, русо, пълничко, с вечно удивени очи, между купове от играчки в стаята си, или припкащо в ливадата под бдителното око на прислужницата. Никой не предполагаше, че това весело дете ще се превърне в меланхолична девойка, страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше и което лекарите не можеха или не желаеха да назоват. Ето майка й преди двадесет години, красива, нежна и млечнобяла, преди да оглупее, преди да почне да подарява сребърни купи за конните състезания и да търси любовници между офицерите от гвардията. Ето татко Пиер в началото на своя път към богатството, енергичен и силен, преди да стане почитател на оперетните актриси и да почне да им купува апартаменти. Ето камилите, натоварени с тютюн — странни, митични същества, които я пренасяха в царството на приказките — и водачите им турци, с широки кожени пояси, с червени фесове и разноцветни чалми. Ето няколко деца приятелчета, които идваха на гости в къщи с майките си. Едно от тях беше момченце, красиво и тъжно, с парализиран крак. Слугинята го возеше в количка. После то заболя от дифтерит и умря. Мария изпитваше към него обич и нежност. Споменът от тази обич продължаваше да грее и досега в душата й като меко сияние. Образите от детинството ставаха все по-лъчисти, плуваха в някакво море от светлина и блаженство. И тогава тя заспа неусетно.
