В откритото място пред гарата тя видя призрачните сенки на десетина мъже — командири на чети, които оглеждаха местността и получаваха от Динко последни нареждания. Командирите се отдалечаваха един по един и се връщаха при хората си, скрити в гората или някой овраг по склона на планината. Най-после на откритото място останаха само две сенки: едната висока и стройна, другата ниска и безформена. Двете сенки стиснаха ръцете си. И ако Варвара беше до тях, щеше да чуе последните думи на двама мъже, които характерите разделяха, а партията обединяваше. Единият бе млад, но сприхав и мрачен, а другият бе възрастен, но спокоен и мъдър. И възрастният каза на младия:
— Тази акция ще бъде последната, но най-тежката от всички, които сме водили досега… Прощавай, ако не се видим.
А младият отговори сухо и равнодушно:
— Надявам се да се видиме.
Варвара не чу това, но ако го бе чула, щеше да й се стори, че Шишко бе младият, а Динко — възрастният. И тогава тя щеше да съзнае пак онова, което бе усещала много пъти досега: че истински комунист е само оня, който обича живота и хората.
Ала сега тя не мислеше за това и гледаше неверния мрак в равнината, сред който бяха скрити телените мрежи и картечните гнезда на укрепения бензинов склад. Тя гледаше също и светлините на гарата и чуваше свистенето на маневрения локомотив, който извличаше вагоните-цистерни от глухите линии и композираше влак. Германците бързаха да извозят бензина си. Моторните помпи работеха непрекъснато и пълнеха нови цистерни. Тук имаше стотици хиляди литри бензин, които врагът щеше да брани с бясна упоритост, с нокти и зъби, защото този бензин беше кръвта на танковете и на моторите му. Страхливото сърце на Варвара се свиваше от ужас, но храбрият й мозък разбираше значението на акцията и обхващаше подробностите й. Тя знаеше, че една група трябваше да вдигне железопътния мост във въздуха, друга — да пази шосето от Солун, трета — да охранява посоката за оттеглянето, а ядрото — вече значително намаляло — да атакува гарата и бензиновия склад. Предстоеха редица схватки със секретните постове и часовите, които немците бяха поставили около железопътния мост и гарата. А после идеше ред на трудното и бавно напредване към бензиновия склад под смъртоносния огън на автоматични оръжия. И от само себе си се разбираше, че най-малко една четвърт от мъжете, които сега стоеха в горичката и чакаха знака за тръгване, щяха да паднат в това сражение и че те съзнаваха повече или по-малко това, като всеки от тях се надяваше да не бъде между убитите, И съвсем естествено бе също тъй, ме суровият партизански закон продължаваше да бъде в сила, че малодушното отстъпление без заповед се наказваше със смърт и че ранените, ако не можеха да се движат, трябваше да се застрелят сами, за да не паднат живи в ръцете на неприятеля. А най-чудното и може би най-великото се криеше в силата на идеята, която бе накарала тия мъже да се подчинят доброволно на всичко това.
Чу се проточено изсвирване — сигнал за тръгване, който се предаде и повтори още няколко пъти от водачите на далечните групи. Сърцето на Варвара заби силно, гърлото й пресъхна, но мозъкът й продължаваше да работи ясно.
— Ставай!… — изкомандува Мичкин на своята чета от петнадесет души.
В тази чета влизаха Варвара и Ляте. Групата трябваше да се разположи в застава при могилата до шосето за Солун — най-безопасното от всички действия в началото. Но групата носеше големи рискове при неблагоприятно развитие на акцията. Пътят й за отстъпление в планината се удължаваше много, а фланговете й можеха да бъдат обходени. Мичкин съзнаваше това и бе в лошо настроение.
— След мене!… — заповяда той дрезгаво, като тръгна надолу с ръка, опряна на автомата си.
Мъжете, които командуваше, го последваха на равни интервали от време. Така се образува отново дълга върволица, която се проточи по склона на терасовидното възвишение. В опашката й вървеше Варвара.
