— Залягай, магаре!… — прегракнало изруга Мичкин.
Но колата бе вече спряла и Данкин тръгна към нея с готов за стрелба автомат. След малко от канавките изскочиха и другарите му. От пътниците в колата не последва никаква реакция. От задното й място слезе някакъв мъж, а от предното — още един. Всичко това ставаше на около петдесет метра от подножието на могилата. Данкин се обърна назад и викна високо:
— Цивилни!…
— Провери за оръжие и ги докарай тук — заповяда Мичкин.
В колата седяха още две фигури. След малко едната от тях слезе и всички видяха с учудване, че това бе жена, а другата продължаваше да седи неподвижно на мястото си. Гласът на Данкин доложи отново:
— Карат мъртвец!…
— Мъртвец ли?…
Това бе доста потискащо дори за партизанските нерви. Мичкин тръгна надолу, последван от Варвара и още няколко души. Когато стигнаха до колата, Данкин и другарите му тършуваха из джобовете на пътниците за оръжие. Само един от двамата мъже — нисък, широкоплещест и куц — носеше пистолет, който предаде сам. От неподвижната фигура, загърната в одеяло, която седеше върху задното място, се разнасяше миризма на труп. Всичко това се стори на партизаните зловещо и странно. То бе напълно различно от ужасите, с които бяха свикнали досега.
Лицата на мъжете, които слязоха от колата, издаваха смущение и мрачна загриженост. Главата на жената бе омотана в траурен воал. Мичкин си спомни веднага, че бе виждал тия мъже много пъти в Чамкория и че единият от тях представляваше рядка плячка в ръцете на партизаните. Той струваше колкото пет генерали в немската войска. А нещо особено във фигурата и стойката на жената, чието лице на можеше да види още, му напомни за лекарката, която в снежната виелица срещу Нова година се бе съгласила да отиде при болното дете на сина му. Все по-ясно си спомняше Мичкин за фигурата и лицето й. И между хората, които я заобикаляха през новогодишната вечер, бяха именно тия мъже. Ниският имаше навик да се разтрива сутрин със сняг, а високият — със сребърно-бяла коса — пръскаше луди пари за угощения. И двамата бяха от враждебния свят. Но присъствието на мъртвеца и на жената в траур налагаше известна почтителност. Мичкин попита:
— Вие какви сте?
А високият с бялата коса отговори:
— Чиновници от тютюнева фирма.
— А жената? — От учтивост Мичкин без малко щеше да каже „госпожата“.
— Тя е вдовица на мъртвия.
Настъпи мълчание, в което всички съзнаха, че имат пред себе си врагове. Това личеше по скъпата кола, по елегантните дрехи и по отговора на задържаните. Но в този момент партизаните виждаха и жената в траур.
— Пусни ги да продължат!… — съчувствено забеляза някой.
А Мичкин отговори насмешливо:
— Хайде де!… Големи християни взехте да ставате.
Той знаеше, че нито можеше, нито трябваше да изпусне жив от ръцете си ниския мъж.
— Какво мислите да правите с нас? — попита високият мъж с бялата коса.
— Ще видим — отговори Мичкин, гледайки втренчено свастиката върху ревера на фон Гайер. — Този човек германец ли е?
— Да, германец е — отговори Костов. — Обикновен, търговски служащ.
— А тази значка?
— Задължават ги, нали знаете… — невинно произнесе експертът.
Някой се изсмя тихо и сдържано. В настъпилото мълчание Мичкин заповяда:
— Предайте личните си и служебни книжа.
Клепачите на експерта замигаха бързо и неспокойно, а лицето на фон Гайер остана неподвижно като маска. Двамата извадиха и подадоха портфейлите си. Ирина направи същото с личната си карта.
— Прегледай документите и докладвай — каза Мичкин на фелдфебел-школника. А после се обърна към Варвара: — Ти претърси колата.
Варвара се качи в автомобила, правейки гримаси от противната миризма на трупа. В колата нямаше нищо друго освен мъртвеца, два малки кожени куфара, един голям пакет и шлиферите на хората, които пътуваха с нея. Куфарите не съдържаха нищо особено, а в пакета имаше една голяма кукла, рокличка и детски обувки. Варвара провери грижливо всички ниши и празнини в колата, където можеха да се скрият документи. Не намери нищо. От своя страна Данкин претърси основно джобовете на мъртвеца и задържаните, като взе всички книжа, които намери в тях. Цялата група остави колата на шосето и по заповед на Мичкин се отправи към западния склон на могилата, където нямаше опасност от заблудени куршуми. В това време от далечината долетя силен тътнеж, който разтърси въздуха на околността. Минноподривната група бе хвърлила най-сетне моста във въздуха. Докато отиваха към могилата, задържаните почнаха да говорят помежду си на немски. Жената каза:
— Все пак не са толкова страшни, колкото очаквах… Дори показват известна почит към траура и смъртта.
— Обикновени разбойници — презрително измърмори фон Гайер.
А Варвара чу думите му и отговори на немски:
— Разбойникът сте вие, господине!
Ирина и Костов замръзнаха от ужас, а фон Гайер попита спокойно:
— Вие еврейка ли сте?
— Да — мрачно отговори Варвара.
— Познах ви по акцента.
Настъпи късо мълчание, в което Ирина успя да прошепне:
— Вие сте полудял… Тия хора няма да ни сторят нищо, ако не ги обиждате и се държите човешки.
А фон Гайер отговори:
— На вас, естествено…
