Тя направи гримаса на досада и почна да прибира чантата си. Човек не можеше да размени с Чингис нито една дума, без да се сблъска с политиката и да излезе от кожата си.
Тъй като главния асистент все още го нямаше, а бъркотията в залата нарастваше, Ирина тръгна да си върви. Но Чингис я спря.
— Дай ми за два дни учебника си — каза той без никакво умилкване. — Разбира се, ако няма да учиш…
Ирина извади втория том от учебника си по анатомия и му го подаде заедно с един хубав немски атлас. Лъскавите и черни като галош очи на Чингис замигаха от удоволствие. Той беше съвсем беден, нямаше пари за учебници и вечер, когато другите почиваха или учеха, работеше в някакъв ресторант като келнер. Ирина излезе, без да го поздрави, но Чингис, погълнат от разглеждане на атласа, не забеляза това.
През това време Бимби пушеше в коридора, наблюдавайки флегматично лудориите на студентите. Той се числеше официално към „Братството“, но не вземаше участие нито в изстъпленията, нито в домогванията му. Нямаше смисъл да рискува кокалите си в побоища срещу комунистите. Това правеха само глупци, които срещу обещание за служба в София или безплатна разходка в Германия оглушаваха света с патриотизма си. Той беше налучкал много по-лек начин да се снабдява със средства, да води елегантен живот и да пътува сам, а не с шумни, плебейски групи в чужбина.
Сега той наблюдаваше с присвития си, чувствен и винаги някак сънлив поглед височката фигура на Ирина. Тя бе момиче, с което човек можеше да се покаже навсякъде. Имаше чудесни крака, матово лице и високо чело, с фин профил и малко орлов нос, а косата й, свита винаги на руло, отразяваше светлината с плътен, металночер блясък. Същевременно от нея лъхаше нещо топло и нежно, което Бимби отдаде изцяло на непокътнатата й девственост. Той имаше особено, шесто чувство, с което определяше веднага дали една жена бе целомъдрена, или не.
Докато Бимби я наблюдаваше, Ирина отиде при гардероба и свали престилката си. Тя беше ядосана от думите на Чингис, от хаоса в залата и от неспособността на младия асистент да умири студентите. Гневът й се прибави към тежкото чувство на празнота и самотност, което я измъчваше постоянно. Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата й не зарастваше. Тя беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-непроницаемо.
Докато обличаше палтото си и отново, по навик, се беше отдала на мъката си, към нея се приближи Бимби. Ирина почувствува досада. Той я дразнеше необяснимо с леността си, с присвитите си и сънливи очи. Тя смрази намерението му да любезничи, като го погледна хладно и въпросително, но после изведнъж се разкая. В какво беше виновен този младеж? И докога щеше да отблъсква, да мрази така безпричинно хората? Целият курс я считаше вече за момиче с неприятен и саможив характер.
— Излизаш ли? — попита тя приветливо, като си даде вид, че е готова да го почака.
— Да — веднага каза Бимби.
Той съвсем не беше решил да излезе, но се облече бързо и когато тръгнаха в полутъмния коридор, попита учтиво:
— Ще отидеш ли утре на тържеството в театъра?
— Нямам карта — отговори тя.
— Аз мога да ти взема от „Братството“.
— Не. Не искам услуги от „Братството“.
Бимби се усмихна и веднага намери друга възможност.
— Част от поканите са предназначени за легациите — каза той. — Аз имам една позната, която работи в немската легация… Ще седнем с нея в една ложа, докато простолюдието се блъска из партера.
Ирина го погледна малко учудено.
— Присъствието ми може да е неприятно на твоята позната — рече тя.
— Не се безпокой. Госпожица Дитрих е много приятна жена. Дори аз веднъж й споменах за тебе.
— По какъв случай? — попита тя.
— Казах й, че имаме една много способна студентка, която заслужава стипендия в Германия.
Ирина се усмихна. Преди да почне флирта, Бимби се опитваше да я подкупи. Той изглеждаше малко глупаво, ала безобидно и добродушно момче.
— Благодаря — сухо каза тя. — Ще си помисля.
— Какво има да мислиш? — възмутено рече Бимби. — Запознаването ти с госпожица Дитрих може да се окаже много полезно за тебе.
Те се разделиха, като уговориха да се срещнат на другия ден за тържеството.
Ирина тръгна към къщи. Чувството на самотност и празнота, което изпитваше, беше намаляло. Едно дребно приключение с Бимби не изглеждаше толкова неприятно. Той имаше красиво лице и доброто телосложение на студентите, които ходят редовно на ски.
