Той знаеше, че районният експерт беше честен и не вземаше тайно комисиони. А дружество „Марица“ се състоеше от некадърници и паразитствуваше върху „Никотиана“, използвайки връзките си с министъра. Последният приличаше на стражар, който те е пипнал за шията и е съгласен да те пусне само ако го почерпиш ракия. Услугите, които правеше на Борис, се въртяха повечето около поведението на Стефан и бяха нищожни. Той щеше да стане необходим само в случай на стачка. Костов се ядоса изведнъж от изнудваческото му посещение.
— Ще уредя въпроса — каза той раздразнено. — Но и вие трябва да гледате работата си.
— Коя работа? — сухо попита министърът.
— Вашата!… — гласът на Костов стана още по-раздразнен. — Вие трябва да стегнете пресата!… Левите вестници се пълнят с антрефилета срещу „Никотиана“. Това е недопустимо!… Искате да купим тютюна на „Марица“, а не се питате кому ще го продадем!… Немците шушукат, намекват, упрекват открито… Да, да!… Те искат да знаят с комунистическа страна ли търгуват или не…
Костов млъкна изведнъж, раздразнен от гнева си срещу министъра, който го накара да каже повече, отколкото трябваше.
— Свършихте ли? — мрачно попита министърът.
— Да.
— Значи, немците питат с каква страна търгуват, комунистическа или не?
Костов отново пламна в омраза срещу това злобно, невъзмутимо човече.
— Питат ме!… Да, да!… — многозначително подчерта той. — И ще бъде съвсем лошо, ако докарате работата да попитат министър-председателя или Двореца официално.
— Добре!… — Змийският поглед на министъра стана още по-втренчен и студен. — Тогава аз ще им отговоря: — вие търгувате с комунистическа страна. Братът на директора на най-голямата фирма, с която работите, е комунист!… Моята полиция го арестува снощи.
Очите на Костов се разтвориха широко. Той разбра защо министърът бе тъй самоуверен.
— Вие трябва да го освободите веднага — рече експертът.
— Ще си помисля.
— Тъй ли?… — Костов го погледна с ново раздразнение. — Не заслужава да главоболим с тая работа Министерския съвет.
— Казах: ще си помисля — повтори министърът. — Има много неща, които могат да се поставят на разискване в Двореца и Министерския съвет…
Когато гостът на Костов си отиваше, въпросът за освобождаването на Стефан и партидата на „Марица“ беше напълно уреден. И тогава главният експерт на „Никотиана“ съзна пак колко неизбежно мръсен и подъл беше светът.
На другия ден по шосето за X. отпътуваха две коли.
В първата кола — за да не гълтат праха — седяха господата фон Гайер, Лихтенфелд, Прайбиш и генералщабният майор Фришмут от Райхсвера. Майор Фришмут беше, разбира се, в цивилно облекло и твърде мъчно можеше да бъде обвинен, че е дошел в България с друга цел, а не търговска. Колата представляваше обикновен „Мерцедес“. В направата й прозираха първите белези на пестеливост, които времената налагаха на немската индустрия. Също такава пестеливост имаше и в нареждането, с което Немският папиросен концерн бе забранил на чиновниците в чужбина да купуват коли от негермански произход. Поради това един от четиримата й пътници, а именно барон фон Лихтенфелд, мислеше с известна горчивина за елегантния „Студебейкър“, който се хлъзгаше зад тях.
В „Студебейкър“-а пътуваха генералният директор на „Никотиана“ и главният й експерт. Костов шофираше и мислеше гневно за рибарските принадлежности на Прайбиш, които бе забелязал на тръгване в немската кола. С не по-малко негодуване го изпълваха пушката, кучето и ловджийските гетри на Лихтенфелд. Всичко това означаваше скитане в планината.
Над узрелите житни поля трептеше синьо небе и пееха чучулиги, а от горите лъхаше прохлада и мирис на здравец. По зелените хълмове пасяха стада и песента на звънците им се носеше мелодично в свежия въздух, наситен с дъх на росна трева. Юнският ден сияеше в злато и синевина.
— Костов!… — внезапно произнесе Борис.
— Какво?… — попита експертът.
Гласът му прозвуча троснато, но Борис беше свикнал с това и се престори, че не забелязва недоволството му.
— Какъв обед поръчахте?
— Майонеза с пъстърви, телешко, пилета, щрудел, сладолед и плодове.
— А жената на счетоводителя умее ли да поднася?
— Мисля, че умее… Свършила е американски колеж.
— Какво има за пиене?
— Нося една каса от моите испански вина.
— Много добре — доволно произнесе Борис. — Имате ли още от тях?
— Това е последната!… — ядосано осведоми експертът.
— Трябва да поръчате още.
— Митото е много високо.
— Няма значение… Всичко е за моя сметка.
Борис се изсмя.
— На вас ви е смешно, а аз се срамувам — каза експертът.
— От що?
— От тия любезности… Остава да ни поискат и жени… Да, скоро ще почнем да им търсим жени и тогава ще заприличаме съвсем на гърците.
— Значи, ще станем добри търговци.
— Вие да, но аз не.
— Пак скрупули… Никак не умеете да презирате хората!… Значи, боите се да използвате моралната слабост на някакви си германци?… Имах по-високо мнение за вас… Тогава да станем порядъчни! Нека оставим свръхчовеците да ни стрижат като овци!…
