Ами ако не сложеше край на кошмара? Не, не беше в състояние да мисли за това. Отмахна един кичур коса от лицето си, включи на скорост и потегли.
Белият микробус изчака две минути и също потегли.
— По дяволите, просто не мога да повярвам! — изрева Сойър.
Джаксън го изгледа объркано.
— Какво да ти кажа, Лий? Има снежна буря. Всички летища са затворени, включително и Дълес. В цялата страна няма полети, защото цялото Източно крайбрежие е заприличало на Сибир. Освен това Бюрото няма да ни отпусне самолет в такова време.
— Рей, трябва да стигнем до Бел Харбър. Вече трябваше да сме там. Влакът?
— Все още разчистват релсите. Освен това влакът не стига чак дотам, проверих. Последната отсечка се изминава с автобус, а не знаем дали пътят ще е разчистен. Магистралата не стига до града. Ще са ни нужни най-малко петнайсет часа.
Сойър не можеше да се побере в кожата си.
— Всички те могат да умрат след час!
— Излишно е да ми го казваш. Ако можех да разперя ръце и да полетя, щях да го направя, обаче не мога, по дяволите! — отвърна Джаксън троснато.
Сойър се поуспокои.
— Добре, Рей, извинявай. — Седна. — Успя ли да се свържеш с местните?
— Обаждах се. Най-близкият клон на ФБР е в Бостън, на повече от пет часа път. А при такова време… Кой знае? В Портланд и Огъста имаме наши хора. Оставих съобщения да се обадят, но още не са. Бихме могли да се обърнем към щатската полиция, но мисля, че те ще са прекалено заети с пътни катастрофи.
— По дяволите! — Сойър отчаяно поклати глава и забарабани с пръсти по масата. — Можем да стигнем само със самолет. Все някой ще се съгласи да лети в това време.
Рей се намръщи.
— Може би някой военен пилот. Познаваш ли такъв?
Сойър скочи.
— И още как!
Черният микробус спря пред хангара на малкото летище в окръг Манандас. Снеговалежът беше толкова обилен, че не се виждаше на повече от метър. От микробуса изскочиха шестима облечени в черно командоси от корпуса за спасяване на заложници, въоръжени с бойни карабини, и бързо се отправиха към самолета, турбовитлов СААБ, който ги очакваше на пистата със запалени двигатели. Сойър седна до пилота, а Джаксън и останалите насядаха отзад.
— Знаех си, че ще те видя пак, преди това да приключи, Лий — изкрещя Джордж Каплан, за да надвика рева на моторите, и се усмихна.
— Не забравям приятелите си, Джордж. А и наистина не познавам друг толкова побъркан, че да лети в такова време.
Сойър погледна през стъклото и видя бяла пелена. Самолетът започна да рулира. Един снегорин току-що бе разчистил асфалта, но снегът го затрупваше отново. Не се виждаха никакви други самолети, защото летището официално беше затворено. Всички разумни хора се съобразяваха с това решение.
Рей Джаксън погледна през прозореца и стисна нервно подлакътниците на седалката.
— Ние сме абсолютно луди! — извика той.
Сойър се обърна назад и се засмя.
— Рей, знаеш, че можеш да останеш, ако искаш. Когато се върна, ще ти разкажа веселата част.
— Тогава кой ще се грижи за жалкия ти задник?
Сойър се обърна напред и погледна Каплан. Изведнъж доби разтревожен вид.
— Ще успееш ли да вдигнеш тази птичка над земята?
Каплан се усмихна.
— Виждал съм и по-лошо — отвърна той. — Летял ли си през горящ напалм?
Сойър се усмихна накриво, но забеляза съсредоточеното и напрегнато лице на Джордж. Забеляза и пулсиращата вена на слепоочието му. Въздъхна дълбоко, затегна колана си и стисна седалката. Каплан бутна един лост напред. Самолетът се затресе по неравната повърхност и бързо набра скорост. Сойър се вторачи навън. Светлините на машината осветяваха нивата, която започваше в края на пистата. Приближаваше към тях много бързо. Сойър обърна поглед към пилота. Очите на Каплан бяха приковани в предното стъкло и от време на време, само за миг, се насочваха към приборите на таблото. След това Сойър отново се обърна напред и стомахът му се сви. Бяха в самия край на пистата. Двата двигателя ревяха оглушително, но, изглежда, това не бе достатъчно.
Командосите и Рей Джаксън едновременно стиснаха очи. Партньорът на Сойър си спомни една друга нива, в която се бе разбил самолет заедно с всички пътници на борда, и започна безмълвно да се моли. Изведнъж обаче носът на самолета се издигна и колелата се отлепиха от земята. Каплан се усмихна и се обърна към Сойър, който беше побелял почти като снега навън.
— Нали ти казах, че няма да има проблеми.
Когато набраха известна височина, Сойър дръпна Каплан за ръкава.
— Въпросът ми може би е малко преждевременен, но все пак имаме ли къде да се приземим в Мейн?
Каплан кимна.
— Край Портсмут има малко летище, само на два часа с кола от Бел Харбър. Преди да съставя летателния план, прегледах картите. На десет минути от Бел Харбър пък има изоставено военно летище. От щатската полиция обещаха да ни чакат с коли.
— Изоставено ли каза?
— Може да се използва, Лий. Хубаво е, че в това време няма въздушен трафик и ще летим спокойно.
— Искаш да кажеш, че няма други побъркани освен нас?
Каплан се засмя.
