Александър Дюма баща (наречен така за разлика от сина си, също писател, Александър Дюма) е роден през 1803 година в малкото градче Вилер Котр, разположено близо до Париж. Баща му бил генерал, сражавал се в редовете на републиканската армия; дядото на писателя, маркиз Дави дьо Пайетри, бил богат колониален земевладелец, който се оженил за своя робиня негърка.
Генерал Дюма, който бил убеден републиканец, изпаднал в немилост при Наполеон и излязъл в оставка. Той умрял през 1806 година, като оставил семейството си съвсем неосигурено.
След няколкогодишно учение в местното училище Дюма още от малък е принуден да почне работа като писар при нотариуса във Вилер Котр. Усърдното четене допълва оскъдното му образование и то очевидно пробужда в сърцето му мечтата за литературна слава. През 1822 година Дюма се преселва в Париж, където с помощта на приятели на баща си успява да получи скромна длъжност в канцеларията на Орлеанския дук. След тригодишен упорит труд и усилено четене на Шекспир, Молиер. Гьоте, Шилер, Уолтър Скот Дюма започва писателския си път с малък сборник разкази „Съвременни новели“ (1825), който не се отличавал с особени литературни достойнства.
Големият успех на писателя в следващите години се дължи на това, че Дюма се присъединява към либерално-романтичното движение в литературата. През 1828 година в салона на Виктор Юго — „щабквартирата на романтизма“ — се събирали ревностните привърженици на новата насока във френската литература: Алфред дьо Вини, Сент Бьов, Емил Дешан, Алфред дьо Мюсе. Между тези романтици срещаме и Александър Дюма.
Около 1828 година романтичната литература във Франция си завоюва здрави позиции; в много жанрове поетите романтици успяват да създадат бележити произведения и колкото консервативната критика да била враждебно настроена към романтиците, от историята на френската литература не могли да бъдат отстранени романите на мадам дьо Стал, поезията на Юго, драматургията на младия Мериме. Ала по това време романтиците още не били създали значителни драматични произведения, които да задоволяват сценичните изисквания. Затова създаването на романтична драма била предстояща творческа задача на групата писатели, възглавявана от Виктор Юго. Необходимо било да се завоюва сцената на френския театър, която дотогава изцяло принадлежала на класиците. В тая така важна за френския романтизъм борба видна роля изиграва младият писател Александър Дюма, който успява да постави в театър „Комеди франсез“ на 11 февруари 1829 година първата си романтична драма „Анри III и неговият двор“. Тя разобличава кървавите престъпления на френския кралски двор през XVI век: идейната й насоченост била против абсолютизма и клерикализма, което напълно съответствувало на подготвящата се буржоазна революция през 1830 година и на борбата против Бурбоните.
Грамадният успех на „Анри III“ открива нова страница в историята на френската романтична драматургия. Оттогава парижките театри стават достъпни за драматурзите романтици. Същата година Юго пише една от най-хубавите си драми — „Дуел по времето на Ришельо“, която по-късно преименова „Марион Делорм“. През лятото на 1829 г. пиесата била приета за поставяне в „Комеди Франсез“, но след това забранена от цензурата под предлог, че дискредитирала образа на крал Луи XIII и с това династията на Бурбоните изобщо!
След „Анри III и неговият двор“ Дюма пише редица сценично ефектни произведения, които се ползували на времето си с гръмка слава.
Въпреки че много от драмите му се опират на исторически факти, те нямат сериозно и дълбоко познавателно значение. В тях авторът се стреми да постигне драматично напрежение и остро действие, построено върху увлекателна интрига и мелодраматични ефекти. В драматичното си творчество Дюма започва да разработва национално-историческа тематика и до голяма степен набелязва кръг от проблеми, които ще въплъти през следващите години в големия му цикъл от романи.
Юлската революция от 1830 година оказва сериозно влияние върху романтиците, като ги кара да подхождат по-задълбочено към обществените проблеми.
За мнозина писатели във Франция тая революция не е нещо неочаквано. Опитите на Шарл X да възстанови предишните привилегии на аристокрацията и духовенството, съществували до 1789 година, биват рязко осъдени от либералните и демократични сили във Франция. След свалянето на Шарл X и реакционната аристокрация идва буржоазната монархия на Луи Филип. Мнозина свободолюбиво настроени писатели във Франция посрещат възторжено революцията, като наивно смятат, че с нея ще започне нова ера на благоденствие за целия френски народ.
