Преди да довърша изречението си, Руди се изправи. Не откъсваше поглед от вратата. Към стаята се приближаваха двама едри мъже с черни палта. Къси прически. Големи ръце. Дебели вратове. Приближиха се още двама. Със същия ръст. Същите прически. Същите вратове. Следваше ги дребен млад мъж с тъмни очила и кожено яке. Един от грамаданите отвори стъклената врата, влезе вътре и пропусна дребния младеж да мине. Той влезе в кабинета, а охраната се оттегли и затвори вратата.
Осланяйки се на спомените си от големия екран, очаквах Робърт Соломон да е приблизително с моя ръст и тегло. Около един и осемдесет и пет. И осемдесетина килограма. Мъжът пред мен беше малко над един и шейсет и сигурно тежеше колкото едната ръка на някой от охранителите си. Коженото яке висеше от слаби и тесни рамене, а заради впитите джинси краката му изглеждаха като клечки за зъби. Тъмната рошава коса падаше върху лицето му, а очите му бяха скрити зад големи тъмни очила. Приближи се до заседателната маса и аз се изправих, когато той ми подаде бледата си костелива ръка.
Поех я внимателно. Не исках да го нараня.
— Това ли е човекът, Руди? — попита той и аз тутакси се почувствах, все едно го познавам.
Гласът беше силен и мелодичен. Нямаше никакво съмнение — това беше Робърт Соломон.
— Да, той е — потвърди Руди.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Флин.
— Казвайте ми Еди.
— Еди — повтори той, сякаш изпробваше как звучи.
Не успях да се отърся от баналната тръпка, когато произнесе името ми. Рекламираха това хлапе като следващия Леонардо ди Каприо.
— Казвай ми Боби.
Той стисна ръката ми вяло, макар и любезно. Издърпа стола до мен и всички седнахме. Руди ми подаде документ и ме помоли да го прочета и подпиша. Прегледах го. Доста строг договор за поверителност. Докато прелиствах страниците, усетих как Боби, който седеше от дясната ми страна, свали тъмните си очила и прокара пръсти през косата си. Беше красив. С високи скули и искрящи сини очи.
Подписах договора и го върнах на Руди.
— Благодаря. Боби, искам да знаеш, че Еди още не е дал съгласието си да се включи в екипа ни. Ще прегледа документите и тогава ще вземе решение. Еди не е като повечето адвокати. Той се ръководи от свой… кодекс може би е твърде силна дума. Да го кажем така: ако след като приключи с документите, Еди прецени, че си виновен, ще се оттегли. Ако реши, че си невинен, може би ще ни помогне. Страхотен начин да практикуваш право, не мислиш ли? — каза Руди.
— Харесва ми — отговори Боби и сложи длан върху рамото ми.
Двамата се гледахме известно време. Безмълвно. Просто се взирахме един в друг. И двамата изпитателно търсехме нещо. Нито за миг не забравях, че Боби е талантлив актьор.
— Уважавам начина ти на работа. Искаш да прочетеш документите. Нямам нищо против. В края на краищата уликите на прокуратурата нямат значение. Поне за мен. Не съм убил Ари. Не съм убил Карл. Някой друг го е направил. Аз… аз ги намерих, разбираш ли? Голи в леглото ми. Още ги виждам всеки път, когато затворя очи. Не мога да прогоня гледката от главата си. А онова, което са направили с Ари… То е просто… о, боже, никой не бива да умира така. Искам да видя истинския убиец, изправен на съд. Ето това искам. Бих го гледал как се пържи на електрическия стол.
Тъжно е, че невинни хора се оказват обвинени в престъпление. Случва се всеки божи ден. Виждал съм предостатъчно невинни хора да бъдат обвинени, че са наранили любимите си същества, за да знам кога някой казва истината и кога лъже. Лъжците нямат този поглед. Трудно ми е да го опиша. Четеш болка и загуба. Но винаги има и нещо повече. Страх и гняв със сигурност. И още нещо — парещо усещане за несправедливост. Участвал съм в толкова много подобни дела, че почти го виждам да танцува в ъгълчето на очите като пламъче. Някой убива близките ти, любимия ти човек или приятел, теб те изправят пред съда, а убиецът остава на свобода. Нищо не може да се сравни с това. Погледът е еднакъв навсякъде по света. Обвинен несправедливо, невинният човек изглежда еднакво в Нигерия, Ирландия, Исландия и където си пожелаете. Ако вече сте виждали този поглед, никога няма да го забравите. Той е рядкост. Има ли го, невинността все едно е татуирана на челото на човека. Сигурно и Руди го беше виждал. И затова искаше да се срещна с Боби. Знаеше, че ще доловя тази невинност и че тя ще повлияе на решението ми повече, отколкото ако прочета материалите по делото.
Боби Соломон имаше този поглед.
И аз разбрах, че трябва да му помогна.
Прекарах неусетно половин час в компанията на Боби. Каната кафе му развърза езика, а аз изпих две чаши, докато го слушах. Беше син на фермер от Вирджиния. Нямаше братя или сестри. Майка му ги изоставила, когато бил шестгодишен. Заминала с някакъв китарист, с когото се запознала в бара. Боби и баща му останали сами във фермата. Като дете той лесно се приспособил към този начин на живот и отвикнал веднага щом осъзнал, че може би има възможност и за друг.
