„Но какво толкова се притеснявам?“ — помисли си тя, докато разглеждаше 12-милиметров наниз от идеално подбрани естествени перли за 23 000 долара. Би трябвало да скача от радост! Дори Мъфи Уилямс бе отбелязала, че срещата е преминала великолепно, а после Пиер Бертьой бе стиснал ръката й, бе я целунал и по двете бузи и бе отбелязал: „Сега отиваме при адвокатите, нали? Оставяме ги да ни свършат мръсната работа, а ние запазваме ръцете си чисти!“ Което можеше да означава само едно нещо — адвокатите на Пиер и нейните адвокати ще се съберат, за да изковат условията по сделката. И тя знаеше, че ще бъде лудост да не приеме предложението им. Освен милионите долари, които ще бъдат длъжни да й платят, за да закупят компанията и името й, те й предлагаха редица други неща, които не би могла да си позволи сама — като например огромен рекламен бюджет на стойност повече от милион долара годишно.
— Бизнесът те приема много по-сериозно, ако рекламираш, нали така? — бе отбелязал Пиер. — Тъжна истина, но такъв е животът. Длъжни сме да играем играта както трябва.
— Това е нещо, което ние отдавна знаем как да правим както трябва — бе й прошепнала Мъфи. — Знаем как да играем играта и да побеждаваме!
— Ти ще се превърнеш в новата галеница на модата, скъпа! — бе изтъкнал Пиер, вдигайки за наздравица чашата си с шампанско.
И Виктори си бе позволила да се зарее в небето на всичките тези нови възможности. Ще й се наложи да се премести в Париж, защото повечето от бизнес партньорите им са там, а освен това през следващите две години ще работи плътно с Пиер. Но реши да запази апартамента си в Ню Йорк, за да прекарва в него по около седмица на месец. Направо не можеше да повярва, че накрая животът й ще стане толкова бляскав!
Париж! Вълнуващ колкото Ню Йорк, но много по-красив от него — или поне така твърдяха хората. Когато ходи там преди седмица, отседна в апартамент в „Плаза Атене“ — с малко балконче, от което се откриваше изглед към Айфеловата кула. Разходи се из двореца Тюйлери, където разгледа лалетата, после яде сандвич с пача и отиде на левия бряг на Сена, където седна в едно бистро и пи кафе. Но всички тези отбивки бяха отдавна клиширани и тя осъзна не без известна тъга, че се намира в етап от живота си, когато изгледът към Айфеловата кула просто не й е достатъчен. Имаше и други моменти, докато обикаляше града с таксита и говореше на развален френски, трополеше по тротоарите с високите си токчета и развяваше новите си, свободно отпуснати момчешки панталони с пайети, когато си мислеше: „Скоро ще живея в Париж! И ще бъда много богата!“
Притесняваше я само едно-единствено нещо — рекламата, която й бяха представили на днешната среща. Но това може да се промени. Не може всичко да бъде идеално още от самото начало. Виктори си даваше сметка, че съмненията са неразривна част от процеса на бизнеса, така, както и от процеса на творчеството. Най-важното нещо бе да вземеш решение и да се придържаш към него. Защото решенията могат да бъдат променяни. А когато ги няма, нищо не може да се промени.
„Десеткаратов пръстен с жълт сапфир, с платинен обков, с двукаратови сертифицирани диаманти. Приблизителна оценка: 30 000 — 35 000 долара“ — гласеше картончето пред нея.
— Извинете — обърна се Виктори към госпожица Смит, — може ли да пробвам този пръстен?
— Разбира се! — кимна госпожица Смит. После отключи витрината, извади пръстена и го постави върху малка възглавничка от черно кадифе.
Виктори го постави на пръста си. Камъкът беше толкова огромен, че върху пръста й приличаше на орех. В този момент звънна телефонът й.
— Какво правиш? — измърка от другата страна Лин.
— Купувам си бижута в „Сотбис“ — отговори тя и хареса начина, по който прозвуча отговорът й.
— Да разбирам ли, че вече си се подписала на онази линийка с малките точици? — попита той и се изхили.
— Все още не — отговори превзето Виктори и бръсна някакво пухче от пуловера си. — Но вече съставят договорите. После ще ги изпратят на адвокатите.
— Значи все още имам време да те спася.
— Не, нямаш — отговори Виктори и за пореден път се запита защо изобщо продължава да се среща с този човек. В Лин имаше нещо особено дразнещо, но тя все още не бе в състояние да се откаже от него. Или поне засега. — Защото веднага щом получа договора, ще го подпиша.
— Да де, и аз това имах предвид! „Веднага щом“ — цитира насмешливо Лин. — Хлапе, колко пъти да ти казвам: никога не прави бизнес с французи! Повярвай ми, те си имат друг стил на правене на нещата!
— Лин — въздъхна тя, — ти просто ревнуваш!
— Така ли? — избухна в смях той. — И от какво?
