Нико се помести неловко на мястото си. От година насам все по-често й се случваше да преживява подобни моменти на отчайваща празнота, като че ли нищо нямаше значение, нищо нямаше да се промени, нищо ново нямаше да се случи. И пред очите й се ширваше безкрайната магистрала на живота — ден след ден, безкрайни дни и нищо по-различно в следващия. А междувременно времето отлиташе и единственото, което й се случваше, бе това, че остарява и се смалява, и знаеше, че някой ден ще се събуди не по-голяма от точица и накрая просто ще изчезне. Пуф! Като дребен листец, изгорен под увеличителното стъкло на слънцето. Тези чувства бяха започнали да я задушават, защото никога досега не бе изпитвала подобна мирова скръб. Никога не бе имала време да й се отдава. През целия си живот се бе борила и борила, и пак борила, за да се превърне в това, което бе сега — целостта, която представляваше Нико О’Нийли. И после, една сутрин, времето най-сетне я бе настигнало и тя се бе събудила, осъзнавайки, че е тук, че е жива. Бе пристигнала на крайната си гара и имаше всичко, за което бе работила толкова упорито — зашеметяваща кариера, любящ (така де!) съпруг, когото уважаваше, както и красива десетгодишна дъщеря, която обожаваше.
И би трябвало да се зарадва. Вместо това обаче тя се чувстваше уморена. Като че ли всички тези неща принадлежаха не на нея, а на някой друг, напълно непознат.
Нико повдигна тока на едната си обувка и натисна силно с него пръстите на другата. Никакви такива мисли! Нямаше да позволи на подобно случайно, необяснимо чувство да я съсипе!
Не и тази сутрин. Особено тази сутрин, която, както й се наложи да си напомни, бе толкова важна за бъдещата й кариера. През последните три месеца тя бе подработвала почвата, за да си осигури среща с Питър Борш, новия изпълнителен директор на „Хъкабийс“ — огромната верига магазини за продажби на дребно, които като че ли завладяха целия свят. „Хъкабийс“ никога не пускаха реклами в списанията, но Нико не виждаше никаква причина нещата да не се променят. Струваше й се напълно очевидно, но си остана и единствената в издателското подразделение, която положи усилия да се свърже с „Хъкабийс“ — компания, която повечето хора в „Сплач-Върнър“ смятаха за „долнопробна“. Но тя не беше сноб. Публикациите в „Уолстрийт джърнъл“ й помагаха да следи кариерата на Питър Борш вече години наред. Питър обичаше да се изживява като „човек от народа“, но не трябваше да се забравя, че освен това бе завършил и „Харвард бизнес скул“, при това с пълна стипендия. Сега, след като точно той бе назначен за изпълнителен директор на „Хъкабийс“, Нико бе убедена, че ще направи огромни промени, а тя държеше да бъде в първите линии още от самото начало. Но дори уреждането само на една среща й бе отнело седмици наред, през които й се наложи да ухажва Питър, като му изпраща ръкописни бележки, както и списания и книги, които според нея биха събудили неговия интерес — в това число и рядък екземпляр от първото издание на „Изкуството на войната“. И накрая, само преди пет дена, Питър Борш й се бе обадил лично и най-сетне се бе съгласил на среща.
Нико извади компактната си пудра и огледа критично състоянието на грима си. Уреждането на тази среща не беше част от нейните задължения (технически погледнато, спадаше към задълженията на шефа й, Майк Харнес), ала преди шест месеца Нико бе стигнала до заключението, че неприятното чувство, което я спохождаше напоследък, е ни повече, ни по-малко последица от усещането, че буксува. Не че й бе неприятно да бъде главен редактор на „Бонфайър“, даже напротив! Беше вълнуващо и крайно стимулиращо. Но заемаше тази длъжност вече цели шест години — откакто бе на тридесет и шест, с което се превърна в най-младия главен редактор на списанието в петдесетгодишната му история. За съжаление обаче успехът е като красотата — след пет дена разходки из къщата с миризливи чорапи вече не е толкова вълнуващ. Затова тя бе взела решение, че ще изкачи следващото стъпало в йерархията на компанията. Най-високият пост бе изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“, но за да го заеме, първо трябваше да атакува позицията точно под него, което означаваше, че трябва да стане шеф на издателското подразделение. Единствената потенциална пречка беше нейният пряк шеф — Майк Харнес, който я бе наел преди шест години. Вярно, беше му задължена, но тук нещата стояха на принципна основа — досега нито една жена не бе успяла да заеме поста изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“, така че беше крайно време някоя да го направи.
И Нико възнамеряваше тази жена да бъде точно тя.
Лимузината премина през отвора във веригите, които ограждаха летището за хеликоптери, и закова спирачки на няколко метра от зеления „Сикорски“, който се бе разположил спокойно на площадката. Нико излезе от колата и се запъти бързо към машината. На две крачки от него обаче спря и се ослуша, изненадана от шума на друга кола, идваща зад нея. Обърна се и видя тъмносин мерцедес, който точно в този момент трополеше през портала.
