Сеймор се загледа в нея и след няколко секунди промърмори:
— Изглеждаш страхотно с този тоалет!
— На Виктори е. Довечера е премиерата на Уенди, нали не си забравил? Къде ще ме чакате с Катрина — в офиса или направо в киното?
— Може би в киното — отговори той.
— Ще облечеш ли костюм?
— Налага ли се?
— Препоръчително е. Събитието е много важно! Особено за нашата Уенди. Работи по този филм вече десет години! — Направи пауза, за да постави в устата си малко от бърканото яйце, след което се концентрира върху процеса на дъвченето и гълтането. Накрая допълни: — Ако „Парцаливите пилигрими“ бъде номиниран за „Най-добър филм“ и спечели, на Уенди няма да й се налага да се притеснява за пари най-малко няколко години!
— А какво става със Селдън Роуз? — попита Сеймор, който отново бе седнал и разтворил любимите си брошури.
— Неутрализиран е — отсече Нико. Погледна към темето на съпруга си и внезапно долови у себе си някакво топло чувство, наподобяващо любов. — Днес ще ти купя нова вратовръзка. Да си я сложиш довечера!
— Благодаря, но си имам предостатъчно. Не е необходимо.
— Но аз искам да ти купя! — изтъкна тя, като си мислеше: „Сеймор, много те обичам, но не съм влюбена в теб!“ За момент се опита да си представи, че е влюбена в съпруга си, но картината някак си й се разми. Нещо липсваше. Внезапно изрече: — Днес аз ще заведа Катрина на училище! И тъй като след премиерата може да ми се наложи да се върна в офиса, ще ти изпратя кола, която можеш да задържиш за цялата вечер! — Изправи се и си взе чинията.
Сеймор вдигна очи и й се усмихна разсеяно.
— Приятен ден! А аз трябва да се обадя на няколко места, за да разгледаме част от тези къщи още този уикенд! Ще можеш ли да вмъкнеш тази задача за събота следобед?
— Разбира се — кимна тя.
И когато излезе от стаята, осъзна, че ако действително беше влюбена в Сеймор, животът им щеше да бъде далеч по-хаотичен и неясен.
Навън беше доста студено — минус пет градуса, а бе едва първи декември! Във въздуха се носеше някакво бяло очакване, като че ли всеки момент ще се случи нещо прекрасно. В подножието на стълбите, до тротоара я очакваха новата й кола и шофьорът. Когато беше главен редактор на „Бонфайър“, използваше общи коли с другите директори от нейния ранг. Но сега, когато беше изпълнителен директор и президент на „Върнър пъбликейшънс“, компанията бе закупила кола специално за нея (по неин избор, стига да е чисто нова — заради застраховката) и й бе осигурила личен шофьор, който бе на нейно разположение двадесет и четири часа в денонощието. Когато остарее, когато стане на седемдесет-осемдесет години — след десетилетия, макар че напоследък десетилетията имаха гадния навик да летят доста бързо, — тя ще се върне назад към спомените и ще си каже: „Някога ми подариха собствена кола с шофьор! Сребристо беемве «760Б1 седан», с гълъбовосива тапицерия. Шофьорът се казваше Димитри и имаше блестяща черна коса, която приличаше на лъскава кожа.“ Или може би на седемдесет-осемдесет години тя ще бъде знаменита дама от хайлайфа, все още богата, все още добре изглеждаща и може би ще продължава да работи (като Виктор Матрик) и да се разкарва из града с вече старото си сребристо беемве — като онези приказни жени, които виждаше по галавечерите на балета и все още ще си има много приятелки. Колко прекрасно би било да си казват: „Познаваме се вече от петдесет години!“ Колко прекрасно би било животът да продължава вечно!
Нико слезе по стъпалата и влезе в колата. Вътре беше направо горещо.
— Добро утро, госпожо О’Нийли! — поздрави я сърдечно Димитри със старовремското си кавалерство.
Той беше красив грък, женен, с две деца, които наближаваха възраст за колеж. Живееше от другата страна на реката, в Ню Джърси. В шофьора й имаше нещо (вероятно фактът, че е роден в друга държава), което винаги я бе карало да го възприема като човек на средна възраст и може би по-стар от нея, но не би се учудила, ако той се окажеше по-млад.
— Добро утро, Димитри! — поздрави го топло тя. — Нали нямаш нищо против да изчакаме още минутка? Дъщеря ми също ще дойде с нас. Ще я оставим пред училището й.
— Много добре! — кимна шофьорът. — Винаги ми е много приятно да видя госпожица Катрина!
При тези думи той продължи да кима ентусиазирано и само след няколко секунди се появи и самата Катрина, подскачаща весело по стълбите. Беше облечена с бяло вълнено палто с огромни копчета, които Сеймор й беше избрал специално, а на главата й имаше голяма, пухкава бяла шапка, която Нико виждаше за първи път.
— Здравейте! — възкликна момичето, скочи на задната седалка и изпълни колата с магическата свежест на младостта.
— Тази шапка нова ли е? — попита майка й.
Катрина сви рамене и отговори:
— Виктори я изпрати вчера. Отначало си помислих, че е за теб, но после се сетих, че ти никога не би я сложила, защото ще ти развали прическата. Затова реших да я взема аз. Нали нямаш нищо против, мамо?
— Разбира се, че не! — усмихна се Нико. — Стои ти зашеметяващо!
