Но имаше и друга причина да харесва „Спасяването на редник Райън“. Втората световна война представляваше класически сблъсък между доброто и злото, една благородна война, която позволи на цяло поколение американци да изпълнят дълга си и да се превърнат в „най-великото“ поколение на страната си. Днес, независимо дали светът си даваше сметка за това, се пораждаше конфликт от същия характер.
Крийл правеше всичко възможно да изкара на световната сцена нови играчи, непознати на никого, които обаче щяха да разполагат с всички средства, за да победят злото и да превърнат света в по-спокойно място за живеене. Разбира се, поради кратките срокове това щеше да се случи с цената на доста жертви, но жертви винаги е имало. В дългосрочен аспект обаче предимствата щяха да са очевидни.
Той стана, прехвърли се в спалнята и лепна една целувка на бузата на мис Секси, която си почиваше в леглото след поредния сеанс, предназначен да отпусне нервите му.
Наблюдавайки я от горе на долу, той изведнъж осъзна, че краят наближава. Секси харесваше разкошния живот, високия социален статут и най-вече питиетата. Редовно крещеше на прислугата, държеше се неоправдано надменно, тормозеше децата на Крийл от предишните му бракове по време на редките им посещения. Последното не беше чак толкова лошо, защото той не хранеше особено топли чувства към тези деца. Но на избухванията трябваше да се сложи край.
Естествено, скъпата му съпруга би могла да бъде рекламен плакат на несигурността. Тя имаше гимназиално образование и външност на супермодел. И когато я видя за пръв път, той веднага реши, че трябва да я има. Просто защото всички мъже я желаеха, а Крийл обичаше да е пръв.
По навик работеше нощем. Офисът му не беше прекалено голям за човек с неговите финансови възможности, но пък беше удобен. Настани се зад бюрото, включи компютъра и видя, че Пендър му е изпратил имейл с няколко прикачени файла.
Изчете ги внимателно, интересът му видимо нарасна.
Придърпа телефона и набра един номер.
— Искам да разбера
Инстинктът му подсказваше, че това можеше да се окаже поредното липсващо късче от огромния пъзел, който подреждаше. Всичко е въпрос на късмет, който не е излишен дори за търговците на смърт, притежаващи милиарди.
Няколко часа по-късно желанието му се сбъдна. Хората му наистина си ги биваше. Те бяха успели да проникнат през редица фасади, издигнати специално за да скрият истинския собственик на Финикс Груп. А когато някой си прави толкова труд, той обикновено има достатъчно основания. Крийл дори не можеше да повярва на късмета си.
Собствеността на Финикс Груп нямаше нищо общо с Аризона. По принцип се приема, че „фениксът“ произхожда от Египет, но той се почита и в други части на света. Най-вече в една древна земя, където той е символ на небесната власт, на вярност и чест. Нещата се подреждаха перфектно.
— Поставете централата на Финикс Груп под двайсет и четири часово наблюдение — нареди в слушалката Крийл. — Искам пълна информация за всички, които работят там. Плюс подробни архитектурни планове на сградата.
После се обади на Сизър. Дойде време „ботушите“ му да тръгнат по земята.
Шоу стоеше пред най-голямата бъчва за вино в света, която се намираше в Хайделбергския замък. Беше пристигнал предишната вечер с полет от Единбург до Франкфурт, а на сутринта измина с кола разстоянието до Хайделберг. Задачата му този път беше сравнително лесна: да предаде пакет документи нагоре по веригата.
След това възнамеряваше да посети книжарницата на родителите на Ана в малкото градче Дурлах. Но дали изобщо да ходи там? Франк даде да се разбере, че робството му няма да свърши скоро. Това най-вероятно щеше да стане само когато свърши животът му. Тогава какъв смисъл имаше да ходи в Дурлах? Докато работи за Франк, просто нямаше как да се ожени за Ана. Изобщо не би трябвало да й прави предложение. Но вече го беше направил. Сега трябваше просто да изчезне от живота й, отстъпвайки мястото си на човек, който би могъл да й даде онова, от което се нуждаеше.
Една безспорно благородна и лишена от егоизъм постъпка, но Шоу не се чувстваше нито благороден, нито алтруист. Не искаше да загуби Ана. Не можеше да я загуби. По тази причина щеше да тръгне към Дурлах, надявайки се по пътя да се случи някакво чудо, което да го освободи от кошмара.
Предаването на документите се случи половин час по-късно. Получателят се оказа младеж, облечен като американски студент — с бейзболна шапка, торбести джинси и маратонки „Найки“, обути на бос крак. После Шоу продължи да играе ролята на турист, щракайки с фотоапарата си най-стария немски замък и стените му с дебелина седем метра. Когато дойде време да си тръгне, той почти хукна надолу по хълма, в подножието на който чакаше взетата под наем кола.
На път за Дурлах той прекоси покрайнините на Карлсруе. Книжарницата наистина се оказа на лесно място — на единствената главна улица на градчето.
