Отключи масивната входна врата, до която блестеше тежка златиста табела с името на фирмата: „Финикс Груп Лимитед“. Когато започна работа, беше информирана, че фирмата е основана от саможив, но изключително богат джентълмен от Аризона, САЩ. Той бе толкова саможив, че никой от служителите на Финикс Груп не знаеше името на своя работодател, нито пък го беше виждал. От време на време във фирмата се получаваха кратки съобщения, които насърчаваха работата на служителите и изтъкваха нейното изключително значение. От Америка периодично се появяваха представители на собственика, които се срещаха с тях и отговаряха на въпросите им. Те го описваха като интелектуалец с интерес към най-важните проблеми на човечеството, който плаща за определянето им на хора като Ана. Който и да беше този интелектуалец, той даваше пълна свобода на служителите си по отношение на личните им предпочитания — нещо, което се срещаше все по-рядко в съвременното общество. Това беше най-приятната и стимулираща работа, която Ана беше имала някога. Много й се искаше за изпитва същото и в личния си живот.
Заключи след себе си и тръгна нагоре по стълбите. Кабинетът й се намираше на втория етаж, в дъното на коридора. Останалите стаи бяха празни, с изключение на една, в която работеше колегата й Ейвъри Чизъм — свадлив възрастен учен, потънал в дебрите на поредния мащабен проект. Бялата му коса едва се виждаше над купищата книги, ръката му се вдигна в отговор на поздрава й.
Ана се настани зад голямото писалище, отрупано с книги и периодични издания. Работата й се състоеше в анализ на световните събития чрез изследване на отделните фактори. Тя и колегите й пишеха доклад след доклад и книга след книга, а беседите, които изнасяха, съдържаха подробни и точни анализи, истинско съкровище за правителства и бизнес лидери по глобуса — от Съединените щати до Япония. Но въпреки това изпитваше мъчителното чувство, че никой от тези лидери не си правеше труда да се възползва от работата им.
Влезе в интернет и отвори няколко чата. Атакуваха я в мига, в който подложеше на съмнение вината на руснаците или „истинския“ произход на „Червената заплаха“. Под съмнение се поставяха както религиозните й убеждения, така и патриотизма й, въпреки че никой не знаеше дали изобщо е религиозна и в коя страна живее. Наричаха я „подлога на Горшков“, „предател на човечеството“ и „кучка със синя кръв“.
Напусна този свят и разшири търсенето. В един момент попадна на някакъв почти незабележим блог, идващ сякаш от друга галактика. Авторът му повдигаше въпросите, които повдигаше Ана, подхранвайки съмненията й. Тя му изпрати дълъг имейл, надявайки се да получи някакъв отговор.
И щеше да го получи, макар и съвсем различен от това, което можеше да си представи.
Ана Фишер беше изключително интелигентна жена, притежаваща дипломи от престижни университети. Но въпреки това допусна сериозна грешка. В нейна защита би могло да се каже, че тя нямаше как да го знае, но именно подобни грешки имат свойството да преследват постоянно извършителя им.
Авторът на блога, с когото сподели подозренията си, се оказа по-различен от очакванията й. Всъщност той дори не беше човек, а някакъв дигитален лабиринт от замъглени огледала.
Дик Пендър и хората му следяха развоя на събитията чрез няколко хиляди чат рума, пръснати по света. Канонадата от остроумия, заливаща мощната му компютърна система с лавина килобайтове, можеше да се сравни с всичко, предизвикано от агонията на британската преса в края на XIX век. Естествено, в центъра на вниманието беше „Червената заплаха“. Пендър сравни процента на вярващите в нея с броя на скептиците и на лицето му изплува доволна усмивка. Почти деветдесет и осем процента в негова полза, по дяволите!
Злорадо отбеляза, че в момента, в който някой кажеше дори дума срещу изфабрикуваната от него „истина“, отгоре му скачаше цяла армия чатъри, разбира се, свикана под знамената по чисто електронен път. Хиляди дискусионни сайтове бяха предварително заредени с готови отговори, съдържащи конкретни факти, които всъщност не бяха никакви факти. Безчетните орди чатъри единодушно обявиха Пендър за герой и изразител на върховната мъдрост. Усмивката му се разшири.
Боже, колко е лесно да поддържаш една популярна позиция, макар и напълно погрешна, помисли си той. Това става със съвсем малко усилия.
Миг по-късно усмивката му се разшири още повече. Току-що беше приключила проверката на неговите „вълчи капани“ в интернет. Един от тях беше същият блогър, с когото се беше свързала Ана. Той, заедно с още няколко подобни, беше създаден от експертите на Пендър именно за привличането на всеки, който не вярваше в легендата за „Червената заплаха“.
