— Бяхме много добри приятели за дълго, дълго време. Правехме трудни неща един за друг. Рискувахме живота си. Давахме живота си и се изправяхме пред смъртта, а след това отново се изправяхме пред живота. Сигурно ще се изненадаш като откриеш, че изправянето пред живота може да е много по-трудно от изправянето пред смъртта. — Спря да говори и известно време мълчеше, може би си мислеше за нещо. Когато примигна и отново погледна към мен, изглеждаше почти изненадан, че ме вижда. Пое си дълбоко дъх. — Добре. Та когато ми каза, че си имала сън с бледен мъж в него, и че е бил мъртъв, ами… беше тревожно. — Извърна поглед от мен към един от тъмните ъгли на стаята. — Бях малко глупав да го взема толкова на сериозно, признавам. Тъй. Хайде да поговорим за идващата ти братовчедка, искаш ли?
Свих рамене. Все още размислях над отговора му.
— Едва ли ще имам някакви въпроси за нея, докато не я срещна. Освен… В какво точно ще ти помага?
— О, ами, това не е решено все още. — Усмихна се уклончиво. Мисля, че усмивката щеше да заблуди всеки, който не го познаваше толкова добре като мен. — Ще я опознаем и ще видим в какво е добра, и тогава ще ѝ дадем да върши тези неща, които може най-добре — добави той весело.
— Занимава ли се с пчеларство? — попитах, обзета от внезапна тревога. Когато дойдеше пролетта, не исках никой освен мен да пипа спящите кошери на майка ми.
— Не. Напълно сигурен съм в това. — Отговорът му прозвуча толкова недвусмислено, колкото и въпросът ми. Изпитах облекчение. Той дойде и седна на леглото откъм краката ми. Беше много голямо легло и все още имах чувството, че е в другия край на стаята. Майка ми щеше да седне до мен, достатъчно близо, за да ме докосне. Отишла си беше. Тази мисъл отново навя хлад в мен. Баща ми изглеждаше все едно, че и той бе усетил този студен вятър, но не се премести по-близо до мен.
— Какво се случи с бледния ти приятел?
Той трепна и след това лепна небрежна усмивка на лицето си. Сви сковано рамене.
— Замина си.
— Къде?
— Върна се там, откъдето бе дошъл. Една земя далече на юг оттук. Клерес я наричаше. Не знам точно къде е. Така и не ми каза.
Помислих малко.
— Прати ли му съобщение да му кажеш, че ти липсва?
Той се засмя.
— Дечко, трябва да знаеш къде трябва да отиде едно писмо, за да го пратиш.
Не бях имала предвид писмо. Имах предвид онзи, другия вид пресягане, който той и сестра ми правеха. Откакто беше започнал да се сдържа в ума си, чувах много по-малко от него, отколкото преди. Усещала бях, че ме притегля и се опитва да ме направи на пух и прах, и винаги се бях въздържала да се опитвам да го разбера. Бях усетила, че го прави поне по десет пъти през последните няколко дни, но не бях разбрала към кого се пресяга или какво съобщава. Не към бледния си приятел обаче.
— Ще се върне ли той някой ден? — зачудих се на глас. Щеше ли да дойде и да ми отнеме татко ми?
Баща ми отново изпадна в онова сковано мълчание. После бавно поклати глава.
— Не мисля. Мисля, че ако щеше да се върне или да ми изпрати писмо, щеше да го е направил досега. Каза ми преди, че работата, която вършехме двамата, е приключила и че ако се задържи близо до мен, може неволно да я развали. А това би означавало, че всичко, през което бяхме преминали, щеше да е било напразно.
Помъчих се да го осмисля.
— Като грешката на кукловода ли?
— Какво?
— Онзи път, когато кукловодите дойдоха в бурята и майка ги пусна. Помниш ли? Устроиха малка сцена в голямата зала и въпреки че бяха много изморени, ни изнесоха представление.
— Помня това. Но каква беше грешката?
— В края, когато Синия войник беше убил Глигана с червените бивни и освободи Дъждовния облак, за да може да вали на земята и житата да порастат? Историята трябваше да спре там. Но после, когато сгъваха завесите, видях, че Синия войник виси до Глигана с червените бивни и бивните му бяха дълбоко забити в корема на войника. Тъй че разбрах, че накрая все пак Глигана се е върнал и е убил войника.
— Мм, не, Пчеличке. Това изобщо не беше част от приказката! Беше само нещо, станало когато куклите бяха прибрани.
Изобщо не разбираше. Обясних му.
— Не. Беше следващата история. Както твоят приятел е казал, че е могло да стане. Злополука, след като всичко би трябвало да е свършило.
Погледна ме с тъмните си очи. Можех да погледна в тях до едно дълбоко място, където нещата все още бяха разбити и никога нямаше да се поправят. Майка ми винаги беше могла да накара онази разбита част да изчезне, но аз не знаех как. Може би никой не знаеше вече.
— Добре. Късно е — каза той изведнъж. — А аз те събудих и те държах будна по-дълго, отколкото се канех. Просто исках да се уверя, че не си притеснена за идването на братовчедката ти. Радвам се, че нямаш проблем с това. — Стана и се протегна.
— Трябва ли да ѝ се подчинявам?
Той смъкна бързо ръцете си.
— Какво?
— Трябва ли да се подчинявам на Шън Звездопад, когато дойде?
— Ами, тя е пораснала жена, така че би било редно да я уважаваш. Също както уважаваш Тавия или Майлд.
