— Пчеличке! — прошепнах задъхано името ѝ, но тя не спря. Прескачах и завивах по тясната пътека, забавян от препятствията, и видях безпомощно как дръпна една врата и хукна навън в един участък на градината, обрасъл безразборно с храсталаци.
Последвах я. Гонитбата ни беше тиха, чуваше се само тупането на крачетата ѝ и моите по-тежки стъпки. Не извиках името ѝ, нито ѝ заповядах да спре или да се върне при мен. Нямах никакво желание да привличам внимание към ненормалното ѝ държане и моята неспособност да овладея положението. Какво ѝ ставаше? И как можех да обясня на Ридъл, за да не си помисли, че съм небрежен баща? Сигурен бях, че щеше да донесе на Копривка и това щеше да подсили настойчивостта ѝ Пчеличка да ѝ бъде предадена. Колкото до Шън, едва ли можех да измисля по-лошо запознаване с Върбов лес, с Пчеличка или с мен от това, което вече беше видяла.
Градината от тази страна на къщата се беше облагодетелствала щедро от буйния нрав на Търпение. И да беше имало някога план или намерение за ред в тази зона, градината или го беше надраснала, или беше план, който само Търпение можеше да е разбирала. Пчеличка ме водеше все по-навътре и по-навътре през тази непонятна джунгла от растения, каменни зидове, фонтани и статуи. Затанцува по заснежените пътечки през причудливо оформени цветни лехи, после прескочи един нисък жив плет и затича по алеята, заслонена от голи розови храсти на извита в дъга асма. Заснежените пясъчни пътечки изведнъж отстъпиха място на купчини мъх и папрат, ниски пресичащи се зидове, а на едно място високи пилони даваха опора на виещи се лози, които се изсипваха над рамката и превръщаха сумрачния ден в тунел, обгърнат в зеленина. Винаги бях обичал безредието на градината; напомняше ми за гора и за пътуването ми през Планините, за да търся Искрен и драконите. Но днес сякаш нарочно ме задържаше, докато Пчеличка се провираше през нея ловко като язовец. Навлезе под клоните на горичка вечнозелени дървета.
И тогава я догоних. Стоеше неподвижно, загледана в нещо на земята. Вдясно от нея древната зидана каменна стена, която очертаваше границата на градините на имението, беше гъсто обрасла с тъмнозелен мъх. Отвъд нея имаше стръмен обрасъл с дървета склон и път, който водеше до предния вход на Върбов лес и широкия вход към алеята за впрягове. Бях се задъхал, когато я настигнах, и чак сега осъзнах, че този участък от дворовете ѝ е добре познат. Никога не си бях помислял, че малкото ми дете ще играе толкова близо до коларски път, макар и толкова малко натоварен.
— Пчеличке — казах задъхано след като се озовах достатъчно близо, за да не викам. — Никога повече недей да…
— Крилото на пеперудата! — възкликна тя и посочи. И спря, замръзнала като статуя. Очите ѝ бяха ококорени и когато ме погледна, изглеждаха черни и обрамчени в синьо. — Иди — прошепна тихо. — Иди при него. — Махна с тънката си ръка и се усмихна, все едно ми поднасяше дар.
Предчувствие за беда се надигна в мен толкова силно, че сърцето ми, което преди биеше бързо от усилието, сега затуптя още по-силно от страх. Пристъпих натам, където сочеше. Малко черно животинче изскочи внезапно сякаш отникъде и хукна през дърветата. Извиках изненадано и спрях. Котка. Просто една от котките на Върбов лес, подгонила мишки. Само една котка. Направих още две стъпки и погледнах надолу.
Там, на дебелия килим от пъстър мъх, лежеше пеперудено крило с големината на дланта ми. Имаше ярки карета червено, златисто и тъмносиньо, разделени с тъмни жили, които ми напомниха за метала в прозорец от цветно стъкло. Спрях се стъписан. Никога не бях виждал толкова голяма пеперуда, нито толкова яркоцветна, още повече в студените дни на ранната зима. Зяпнах.
— За тебе е — прошепна тя. Беше се приближила безшумно и стоеше до мен. — В съня ми беше за теб. Само за теб.
Бях като замаян. Клекнах до странното нещо. Докоснах го с показалец; беше меко и податливо като най-фината коприна. Леко защипах върха му с пръсти и го вдигнах.
И тогава то се превърна в нещо съвсем различно. Не пеперудено крило, а невероятно леко ефирно наметало. Заплува във въздуха като дамски воал и изведнъж цветовете се очертаха като ъгъл, загърнал много по-голям къс тъкан. Самата тъкан бе точно с оттенъка на мъха и сенките, които го прошарваха, сливаше се съвършено с повърхността под вечнозелените дървета. Щом го вдигнах, разкрих още от пъстрото пеперудено крило, загърнало наметалото, а след това отгърнах скритото под него.
Шутът.
