Бледен и крехък, какъвто беше, докато бяхме момчета заедно, свит на кълбо върху голата земя. Ръцете му бяха стегнати плътно около тялото му, брадичката му бе притисната до гърдите. Леденобялата му коса беше разрошена, полепнала на бузата му и пръсната по тъмния мъх. Ужасно беше, че другата му страна лежеше притисната в студената земя. До бедрото му по мъха пропълзя пчела. Не беше облечен за това време: беше дошъл тук от много по-топло място. Носеше дълга памучна туника с ръждивочервени шарки на белоцветен тон над прости широки панталони в малко по-тъмен цвят. Имаше ботуш на единия крак. Другият беше бос, мръсен и накървавен. Кожата му беше като алабастър, очите му затворени, а устните му бяха бледорозови като хриле на риба. Беше неподвижен. След това очите ми различиха, че големите карета на гърба на ризата му всъщност са петна кръв.
В ушите ми забуча и ми притъмня пред очите.
— Тате? — Пчеличка ме дърпаше за ръкава и осъзнах, че го прави вече от няколко минути. Бях на колене до Шута. Не знаех колко дълго съм стоял замръзнал така.
— Всичко ще бъде наред, Пчеличке — казах ѝ, убеден, че изобщо няма да е така. — Бягай вкъщи. Аз ще се погрижа за това.
Някой друг сякаш завладя тялото ми. Опрях пръсти на гърлото му под челюстта. Изчаках и тъкмо когато се бях уверил, че няма пулс, го усетих. Не беше мъртъв, поне не съвсем. Плътта му, която никога не е била топла, беше студена като месо. Загърнах го с пеперуденото наметало и го вдигнах, без да мисля за раните му. Беше ги носил от доста време. Забавянето, за да внимавам с тях сега, нямаше да го спаси, но задържането му по-дълго в студа щеше да го довърши. Не издаде звук. Беше много лек, но пък той никога не беше тежал много.
Пчеличка не ме беше послушала и усетих, че ми е все едно. Подтичваше до мен и въпросите ѝ цвърчаха като цепеница в огъня, беше си пак детето, което познавах. Странният ѝ пристъп, изглежда, беше преминал. Все още ме безпокоеше, но не толкова, колкото мъжът в безсъзнание в ръцете ми. Щях да се справя с кризите една по една. Спокойно. Безстрастно.
Внезапно се зачудих какво точно изпитвам. Отговорът ме споходи съвсем ясно. Нищо. Нищичко. Той щеше да умре и бях решил да спра да чувствам каквото и да било заради това, преди да се е случило. Достатъчно болка си имах от смъртта на Моли. Нямаше да я чувствам повече. Шутът си беше отишъл от живота ми преди много години. Ако изобщо не се беше върнал, нямаше да изпитам никакво усещане за загуба. Не. Нямаше никакъв смисъл да чувствам каквото и да било от това, че съм си го върнал, след като беше толкова ясно, че ще го загубя отново. Откъдето и да беше дошъл, беше изминал дълъг път, за да донесе болка на прага ми.
Нямаше да я приема.
Открих, че съм извървял обратно цялата дължина на дивата си гонитба на Пчеличка. Тя ме чакаше до вратата на оранжерията на Търпение. Не я погледнах.
— Отвори вратата — казах и тя го направи, и го внесох вътре. Умът ми спря за миг, докато се мъчех да реша какво да правя, но тялото ми продължи да се движи, дъщеря ми — също. Притича напред, заотваря врати и аз я последвах, без да мисля.
— Сложи го там. На онази маса — каза тя и разбрах, че ме води в работната стаичка, където Моли си беше вършила работата по кошерите. Беше спретната, както я оставяше винаги, но все още миришеше на нея и на работата ѝ, на уханния мед, на восъка, усещах дори мускусната миризма на мъртви пчели, от когато бе почиствала някой кошер. Всъщност беше добър избор, защото тук имаше кърпи, изпрани, изсушени и сгънати, и ведра, и…
Той леко изпъшка, щом го положих на масата, и разбрах какво означава това. Колкото може по-нежно го обърнах по корем. Все пак простена от болка. Знаех, че раните на гърба му ще са най-лошите.
Пчеличка наблюдаваше мълчаливо. Вдигна две малки ведра, предназначени за събирането на мед, и попита сериозно:
— Гореща вода или студена?
— И двете — казах ѝ.
Тя се спря до вратата и каза важно:
— Медът е добър за инфекции. Пеперуденият мъж ще се чувства повече у дома си тук, защото пчелите не са, може би, толкова различни от пеперудите.
