— Трябва да ида да го видя.
— Да, би трябвало. Той изпитва малко страхопочитание към теб. Каквото и да си му направил първия път, когато те е срещнал, ефектът не се е заличил. Много кураж му трябваше, за да дойде тук, не само за да потърси позволение да учи дъщеря ти, но и да се надява на твоята защита. Беше малко… унизително. Но Сенч му каза, че всъщност това е единственият му избор.
Не бях гледал на нещата от тази страна. И ми беше интересно да науча, че Ридъл знае за първата ни среща с Фицбдителен. Все още беше човек на Сенч в някои отношения. Нищо не казах за това, но подхвърлих:
— Той мисли, че все още съм му ядосан.
— Да. Достатъчно добре е, за да дойде на масата и да обикаля из Върбов лес. Но се държи сякаш си го затворил в стаята му.
— Разбирам. Ще се погрижа за това днес следобед.
— Том, той е младок, но това не означава, че не може да ти бъде приятел. Опознай го. Мисля, че ще го харесаш.
— Сигурен съм — излъгах. Време беше да приключа този разговор. Пчеличка беше чула достатъчно.
Способността на Ридъл да разбира какво не казвам понякога ме караше да се чувствам неловко. Той ме погледна почти тъжно и каза по-тихо:
— Том. Трябва ти приятел. Лант е млад, знам, и първото ви запознанство беше… зле премислено. Започни отново. Дай му шанс.
И тъй, същия следобед почуках на вратата на покоите на Фицбдителен. Булен отвори веднага. Видях ръката на Ревъл в подобрената кройка на ливреята му и сресаната му коса. Огледах дискретно стаята и забелязах, че младежът е свикнал да живее подредено, но не прекалено. Лечебните мехлеми на Сенч бяха спретнато подредени на лавицата над камината. Стаята ухаеше на масло от арника. Самият Фицбдителен седеше и пишеше нещо. На масата лежаха в готовност две пера, гърненце с мастило и малка попивателна. На другия ѝ край беше изпънато игрално платно с ребус на Камъчета. Зачудих се кой го е научил на тази игра. След това рязко дръпнах юздите на мислите си и се съсредоточих върху целта си.
Той мигновено скочи на крака и се поклони, а след това ме загледа с боязън, но и нащрек. Така стои човек, когато не иска да изглежда агресивен, но е готов да се защити. Фицбдителен стоеше точно така, но в съчетание с изражението на поражение на лицето му позата му издаваше почти страхливост. Призля ми. Спомних си какво беше да съм загубил всякаква увереност в тялото си. Този мъж вече се беше предал. Зачудих се колко ли беше прекършен, дали щеше изобщо да се съвземе достатъчно, за да бъде поне донякъде воин. Постарах се да не издам съжалението си.
— Писар Фицбдителен, радвам се да ви видя отново на крака и бодър. Дойдох да ви попитам дали сте достатъчно добре, за да идвате да се храните с нас?
Той кимна, без да ме поглежда в очите.
— Ако това ще ви достави удоволствие, сър, ще започна да го правя.
— Компанията ви ще ни бъде приятна. Ще даде не само на Пчеличка, но и на останалите от домакинството възможност да ви опознаят по-добре.
Той отново се поклони.
— Щом желаете, сър.
— Желая — прекъснах го. — Но само ако и вие желаете.
За миг погледите ни се срещнаха и видях в него момче, застанало голо до една камина, докато един опитен убиец разкъсва дрехите му. Да. Малко неловкост в началото на отношенията ни. Която трябваше да преодолеем.
Мълчанието се проточи, а после нещо в него се промени и на лицето му се изписа решимост.
— Да. Ще дойда още тази вечер, холдър Беджърлок.
