Спрях се, за да вдигна пакетите от по-ранните ѝ покупки. Имаше гърне меко сирене — тя много го обичаше — и кесийка листа кълкий за ароматизиране на свещи, и грижливо увит пакет светлочервени чушлета, които ме бе предупредила да не пипам с голи ръце. Бяха за бабата на градинаря ни. Тя твърдеше, че знае формула са отвара, която може да облекчи възлите в стари кокалчета на пръстите. Моли искаше да я опита. Напоследък страдаше от болки в кръста. Освен това имаше затворено гърненце с подсилващ кръвта чай.
Докато се обръщах, неволно се блъснах в момичето с червените пантофки.
— Извинете — казах и се отдръпнах, но тя вдигна очи и ме погледна с весела усмивка.
— Няма нищо — увери ме и кривна глава. Усмивката ѝ се разшири и тя добави: — Но ако искате да се отплатите за това, че за малко не настъпихте новите ми пантофки, бихте могли да купите халба сайдер и да я споделите с мен.
Зяпнах я стъписано. Беше помислила, че я гледам, докато боравех с Умението. Е, всъщност да, бях зяпнал в нея, но тя погрешно го беше приела като мъжки интерес към хубаво момиче. Каквото беше. Хубаво и младо, много по-младо, отколкото бях осъзнал в първия момент. Точно както аз бях много по-стар, отколкото допускаше заинтригуваният ѝ поглед. Поканата ѝ беше едновременно ласкаеща и изнервяща.
— Ще трябва да се примирите и да приемете извинението ми. Тръгнал съм да посрещна милейди съпругата си. — Кимнах към Моли.
Момичето се обърна, погледна към Моли и отново се извърна към мен.
— Лейди съпругата ви? Или искате да кажете майка ви?
Взрях се в момичето. Всякакъв чар, който хубостта и прелестта ѝ бяха вдъхнали в мен, изчезна от сърцето ми.
— Извинете ме — казах хладно, отдръпнах се от нея и пристъпих към Моли. Позната болка стегна сърцето ми. Беше страх, с който се борех всеки ден. Моли се състаряваше и отдалечаваше от мен, годините я отдалечаваха все повече и повече, в бавно и неумолимо течение. Наближавах петдесет, но тялото ми настойчиво упорстваше да задържи чертите на трийсет и пет годишен мъж. Подсиленият от Умението цяр от миналите години все още имаше енергията да се пробуди и да закипи в мен всеки път, когато се нараня. Под неговата власт рядко боледувах и всички рани и отоци се изцеряваха мигновено. Миналата пролет бях паднал от един сеновал и си счупих едната ръка. Легнах да спя с лошо натрошена кост под лакътя и се събудих прегладнял и измършавял като вълк зиме. Ръката ме болеше, но можех да я движа. Нежеланата магия ме поддържаше здрав и младолик — ужасен благослов, докато виждах как Моли бавно се изгърбва под тежестта на годините. След онова припадане на Зимния празник това като че ли се ускоряваше. Тя се изморяваше по-лесно и от време на време имаше пристъпи на замайване, започваше да недовижда. Това ме натъжаваше, защото бе решила да не мисли за тези неща и да не ги обсъжда с мен.
Докато се приближавах към Моли, забелязах, че усмивката ѝ е замръзнала. Размяната на погледи и думи между момичето и мен не ѝ беше убягнала. Заговорих преди тя да е успяла, насочвайки думите само за нейните уши сред пазарната глъч.
— Копривка ме потърси с Умението. Сенч е пострадал лошо. Искат да ида в Бъкип.
— Трябва да тръгнеш до вечерта, така ли?
— Не. Веднага.
Тя ме погледна. На лицето ѝ се изписа раздразнение. Гняв. А след това — ужасно примирение.
— Трябва да отидеш.
— Да, трябва.
Тя кимна сдържано и взе част от покупките от ръцете ми. Тръгнахме заедно през пазара и към хана. Малката ни двуколка беше разпрегната там. Прибрал бях коня в конюшнята, понеже се бях надявал, че ще прекараме нощта в хана. Докато намествах покупките под седалката, казах:
— Не е нужно да бързаш за вкъщи, знаеш. Можеш да останеш и да се позабавляваш до края на пазарния ден.
Тя въздъхна.
— Не. Ще повикам коняря да доведе коня веднага. Не дойдох за пазара, Фиц. Дойдох за един ден с тебе. И той свърши. Ако тръгнем веднага, ще можеш да потеглиш преди вечерта.
Покашлях се, преди да ѝ поднеса новината.
— Твърде спешно е за това. Ще трябва да използвам камъка на Хълма на бесилото.
Тя ме зяпна стъписано. Погледнах я в очите, мъчех се да скрия собствения си страх.
— Иска ми се да не го правиш — прошепна тя.
— Иска ми се да не се налагаше — отвърнах.
Очите ѝ се задържаха още малко на лицето ми. За миг присви устни и помислих, че ще спори с мен. Но тя каза сковано:
— Доведи коня. Ще идем заедно.
Беше лек път, но не възразих. Искаше да е с мен. Искаше да види как влизам в камъка и изчезвам от погледа ѝ. Никога не беше виждала да го правя и никога не беше искала да види, че го правя. Но щом трябваше, сега щеше да види как отивам. Знаех мислите ѝ. Можеше да е последният път, в който щеше да ме види, ако Умението ми пропаднеше. Предложих ѝ единствената утеха, която можех.
— Ще накарам Копривка да прати птица от Бъкип веднага щом стигна там. Тъй че да не се тревожиш.
— О, ще се тревожа. За ден и половина, докато птицата стигне Върбов лес. Най ме бива да се тревожа.
