Усетих мигновената му паника. Той се пресегна към тялото си. Напомни ми за човек, който опипва джобовете си, за да се увери, че някой джебчия не го е обрал. Разбрах, че е намерил дирите, които бяхме оставили, и е видял колко са широки.
От укора му в душата ми припламна искра гняв. Казах си, че не е моментът сега. Поднесох чашата до устните му и подпрях главата му с ръка. Без да отваря очи, той опря немощно устни до ръба на чашата и шумно засърба. Напълних я отново и този път Сенч пи по-бавно. Когато завъртя глава в знак, че е пил достатъчно, оставих чашата настрана и попитах:
— Защо направи такава глупост? Дори не каза на някого от нас, че си се блокирал срещу Умението. И защо изобщо трябваше да го правиш?
Все още беше твърде слаб, за да говори. Хванах отново ръката му и мислите му докоснаха моите.
Мислите му гаснеха. Знаех колко е изтощен. Собственото ми тяло бе започнало да ми крещи за отдих. Боравенето с Умение е сериозна работа. Изтощително като лов. Или битка. Беше битка, нали? Нахлуване в личната територия на Сенч…
Трепнах и се събудих. Все още държах ръката на Сенч, но той вече спеше дълбоко. Предан се беше отпуснал на стола си от другата страна на леглото и похъркваше. Кучето вдигна глава, изгледа ме за миг и отново смъкна глава на предните си лапи. Всички бяхме изтощени. На сетните пламъчета на догарящите свещи огледах изтерзаното лице на Сенч. Изглеждаше сякаш е постил седмици — виждах очертанията на черепа му. Ръката, която все още държах, беше снопче кости в торбичка кожа. Щеше да оживее, но щяха да му трябват дни, докато възстанови теглото и силата си. Е, утре щеше да има вълчи апетит.
Гърбът ме болеше от спането в стола. Килимите на пода бяха дебели и подканящи. Проснах се на пода до леглото като вярно куче. Заспах.
Събудих се, понеже Шишко ме настъпи по ръката. Надигнах се с ругатня и едва не избих подноса от ръцете му.
— Не се спи на пода! — сгълча ме той.
Вдигнах се, свил натъртените си пръсти под мишницата си. Трудно беше да се оспори забележката на Шишко. Смъкнах се отново в познатия ми стол. Сенч беше седнал в леглото. Приличаше на скелет и усмивката му заради моето неудобство беше наистина плашеща. Столът на Предан беше празен. Шишко сложи подноса в скута на Сенч. Надуших чай, сухари и затоплен конфитюр. В купа на подноса имаше рохко сварени яйца, намазани с масло и поръсени със сол и пипер, и няколко дебели резена бекон. Искаше ми се да ги грабна и да ги излапам. И всичко друго. Мисля, че ми е проличало, защото костеливата усмивка на Сенч се разшири. Не проговори, но махна с ръка да ме разкара.
Някога щях да тръгна право към кухните. Като момче бях галеникът на готвача там. Като юноша и младеж се бях хранил с дворцовата стража в шумната им и разхвърляна трапезария. Сега потърсих крал Предан с Умението и го попитах дали вече се е нахранил. Веднага бях поканен да ида при него и майка му в един частен салон. Тръгнах натам с предчувствието за вкусна храна и приятния разговор, който щеше да я придружи.
Кетрикен и Предан ме очакваха. Кетрикен, вярна на планинското си потекло, беше станала рано и бе хапнала леко. Все пак сподели масата с нас, с фина чашка със светъл чай, димяща пред нея. Предан беше гладен като мен и дори по-уморен, тъй като беше станал рано, за да сподели с майка си подробностите около лечението на Сенч. Влезе малък керван от пажове с храна и ни я подредиха на масата. Предан ги освободи, вратата се затвори и останахме донякъде насаме. Освен поздрава за добро утро Кетрикен запази мълчание, докато пълнехме първо блюдата, а след това — коремите си.
