— Какво? Не си ли съгласен с тази оценка? Знаеш ли колко много тайни тая за нашата фамилия? Колко много фамилна история и родословни линии, колко много знание за Умението вече са побрани в ума ми и на няколко прашасали свитъка, повечето от които са почти нечетливи? Представи си да попадна под нечия власт. Представи си някой да плячкоса мислите ми за тези тайни и да ги използва срещу царуването на Пророка.
Смразих се, щом осъзнах, че е абсолютно прав. Помислих и попитах:
— Можеш ли просто да ми кажеш думата, която ще използваш за своя ключ, и да ми се довериш, че ще я опазя в тайна?
Вече приемах, че ще намери начин да го направи отново.
Той леко се наведе към мен.
— Ще се съгласиш ли на заключване на ума ти от Умението?
Поколебах се. Не исках да го правя. Помнех твърде живо как бе умрял Бърич, изключен от помощта, която можеше да го спаси. И как Сенч за малко щеше да умре. Винаги бях вярвал, че при избор между изцеление с Умението и смърт вече бих избрал смъртта. Въпросът му ме накара да се сблъскам с истината. Не. Бих искал да има избор. И щеше да има повече, ако умът ми не бе заключен за тези, които можеха да ми помогнат.
Сенч се покашля.
— Добре, докато не си готов, ще направя каквото смятам за най-добре. Както и ти, сигурен съм.
Кимнах.
— Сенч, аз…
Той махна пренебрежително с ръка. Когато проговори, гласът му бе хриплив.
— Вече знам това, момче. И ще съм малко по-внимателен. Залавяш се с онези ръкописи колкото се може по-скоро, нали? Преводите ще са сложни, но не и извън способностите ти. А сега трябва да си отдъхна. Или да ям. Не мога да реша дали съм по-гладен или по-уморен. Лечението с Умение… — Поклати глава.
— Знам — казах. — Ще връщам веднага всеки преведен свитък. И ще пазя копие, скътано във Върбов лес. Ти си почивай. Трябва.
— Добре — обеща той.
Отпусна се на многото си възглавнички и уморено затвори очи. Измъкнах се безшумно от стаята. И преди слънцето да е залязло вече бях на път към дома.
